ФЕДЕРАЛИЗЪМ

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

история на европейската ИНТЕГРАЦИЯ

курсова работа

тема:

ФЕДЕРАЛИЗЪМ

ПРОВЕРИЛ:

Мирела Велева PhD, Associate Prof.

Софийски университет

Философски факултет

Катедра Европеистика

Изготвил:

Митко Владимиров Ангелов

Специалност Европеистика I курс

Фак. № 99424

София

юни, 2008 година

„Няколко слепци, натъкнали се случайно на слон, започнали да го опипват в опит да си създадат представа как изглежда. Но всеки слепец градял цялостното си впечатлени от опитването на различни части. Един напипал хобота и заявил, че слонът ще да е висок и слаб. Друг попаднал на ухото и заключил, че това ще да е някакво длъгнеста и плоска твар. Отделните наблюдения силно се различавали и нито едно, взето отделно, не давало вярна представа за слона. Но всеки слепец държал на своето, не вярвал на думите на останалите и ожесточено спорел как всъщност изглежда животното.”

С тази стара притча започва една ключова статия по проблеми на международната интеграция от Доналд Пухала в дaлечната 1972 г. Пухала сравнява тогавашните опити на изследователите да опишат проявленията на международната интеграция (до голяма степен на европейската интеграция след края на Втората световна война) с частичните впечатления на слепци, опипващи непознато за тях животно. Той констатира, че различните школи изследователи проявяват склонност да се фиксират върху отделните части на интеграционния „слон”, да ги обявяват за най-важни или дори олицетворяващи цялото животно и да не отчитат обстоятелството, че „слонът” може би продължава да расте и да се променя.

Днес, повече от три десетилетия по-късно, споровете за същността на „интеграционния слон” продължават да текат и в много отношения стават все по-сложни – расте броят на „слепците”, расте и се променя и самият „слон”.

Пухала има предвид най-вече опитите да се формулира теоретична рамка, която да позволи адекватно описание на интеграционните процеси. Но тъй като всяка история съдържа и елементи на теория – независимо дали заявява това открито или не – предупреждението на Пухала важи с пълна сила и по отношение на опитите за представяне на европейската интеграция като исторически наратив.

Важно е да се отчита и обстоятелството, че връзката между теория и практика на европейската интеграция е сложна и двупосочна. Теорията търпи развитие, когато се окаже, че вече не е в състояние да предлага модели, които да обясняват реално протичащите процеси. Но тя може да има и моделиращо влияние върху развитието на интеграционните процеси.

Една от трите класически теории на европейската интеграция е федерализмът. Понятието федерализъм произлиза от foedus, латинската дума за съюз или договор. Но федерaлизмът не е само теория, той е много повече от стратегия и политически проект. За да се разбере в цялостния си смисъл и да се хвърли светлина на повече аспекти, ще разгледам федерализмът като политическа система и идеология.

Като политическа система федерализмът се определя като форма на териториално-политическа организация, която обединява държавното единство и разнообразието на регионалните особености. Белезите на една федерална система са: държавната власт е разделена между различните политически равнища (съществува централно т. нар. федерално ниво на управление и регионално т. нар. щатско ниво на управление), при което всяко равнище разполага със собствена държавност, със собствени правомощия в основните сфери, които не могат да бъдат прехвърляни, и със собствена различно организирана финансова суверенност. Всички равнища имат собствени демократично легитимирани процедури за вземане на решения. Конкретно това означава, че на всички нива се провеждат демократични избори и избраните парламенти от различните равнища участват при вземане на важни решения. В съответствие с принципа на субсидиарността “горното” равнище може да участва само в тези области, в които “долното” равнище не може да се справи или се справя неудовлетворително с определени задачи. В случай на спорове относно правомощията се търси правното решаване на проблема. Всички равнища носят споделена отговорност за цялата система (“лоялност към федерацията”). Това включва и известна степен на солидарност със структурно слабо развитите провинции и региони. За да се доведат до минимум конфликтите между различните равнища, основните принципи на политическото сътрудничество, предимно разпределението на правомощията, процедурата за вземане на решения и процедурата за правно решаване на споровете биват фиксирани в един документ, който има характера на конституция. Конституцията определя компетенциите на властите.

Като идеология федерализмът се стреми към федеративен модел на управление. Той отхвърля националната държава като символ на войната и конфликтите. За федералистите федералната структура е гаранция за изграждането на система на мир. Налице са вариации – три школи: привърженици на централната власт; привърженици на децентрализираната власт (щатското ниво на управление); привържениците на баланса между нивата на управление. „Магическата формула” на федерализма е идеалният баланс между двете нива на управление плюс идеалният баланс между ефективност и демокрация. Базисни тези на федералистите са именно ефективност, баланс и конституция.

Застъпниците на федералната идея се разделят според това дали виждат реализирането й като еволюционен или революционен процес. Така се очертават двете групи поддръжници на федерализма – революционери и еволюционисти.

Важно е да се отчете фактът, че федералистите отдават приоритет на политиката над икономиката.

Един от основните приноси на федерализма, който отбелязват специалистите е приемствеността с идеята за европейско обединение в миналото. Емблематични за федерализма са книгата на граф Ричард Куденков-Калегри – „Паневропа” (1923г.) и неговото Паневропейско движение, както и Меморандумът за създаване на Федерален европейски съюз на френския външен министър Аристит Бриан (1930г.).

Федерализмът търпи и критики. Две от основните са дистанцирането между управляващи и управлявани и съперничеството, пораждащо конфликти на наднационалното ниво.

Федерализмът оказва съществено влияние върху развитието на европейска интеграция. За да докажа това твърдение съм избрал три момента от историческия процес на европейска интеграция, в които ясно присъства федерализмът.

Успешното стартиране на Европейската общност за въглища и стомана, което поставя началото и задава рамката на европейската интеграция, е последвано от преговорите, свързани със създаването на Европейската отбранителна общност (ЕОО) и Европейската политическа общност (ЕПО). Макар че инициативата за създаването на тези общности е свързана с необходимостта от решаване на конкретни стратегически и икономически проблеми на националните държави взели участие в преговорите, дългосрочната цел на тези нови национални организации е насочването на процеса на интеграция от икономическата сфера към областта на т.нар. висши политики, обхващаща отбрана, сигурност и външната политика на националните правителства. Тези инициативи са в резултат на активността на федералистите Спаак, Де Гаспери и Спинели. В ЕОО и ЕПО ясно са изказани федералистки концепции.

Така чл. 38 от Договора за ЕОО предоставя възможността за подмяна на общността с нова, основана на „федеративни и конфедеративни” принципи. Според този член Парламентарната асамблея на ЕОО трябва да представи план за осъществяване на тази цел, която да доведе до подписване на Договора за създаване на ЕПО. Последната се разглежда не просто като третата европейска общност, а като началото на европейската федерация.

Провалът на плановете за ЕОО и ЕПО се приема като поражение от тези, които подкрепят федералната идея за обединена Европа. Епизодът с ЕОО демонстрира факта, че националните правителства преследват собствените си цели, които не са свързани със създаването на федерална Европа. Неуспехът на ЕОО и ЕПО доказва,че политическата интеграция не е атрактивна цел през 50-те години. Тя ще бъде проблем и в следващите десетилетия, защото ясно се показа, че националните правителства не желаят да ограничат своя суверенитет в т. нар. висши политики.

Въпреки това провалът на ЕОО и ЕПО дава ясни знаци за това, коя е възможната посока за европейската интеграция. Тук се демонстрира една от характеристиките на процеса на европейска интеграция – връзката криза-подем. Той може да се оцени като конструктивен и полезен от тази гледна точка не само към движението на европейската интеграция, но и за самата теория на федерализма.

Вторият момент, който съм избрал, за да покажа как активността на федералистите влия върху европейската интеграцията е докладът на Тиндеманс – „Европейският съюз” (Декември 1975г.).

През декември 1974 г. френският президент Жискар д’Естен свиква среща на високо равнище в Париж за дискутиране на предложението за институционализирането на срещите между държавните и правителствените ръководители на държавите, членуващи в ЕО. С решаващата подкрепата на германския канцлер Шмит е създаден Европейският съвет. Една от първите акции на Съвета е да възложи на белгийския министър-председател Лео Тиндеманс съставянето на доклад за възможностите за по-нататъшна интеграция, базиран на рапортите на институциите на Общността и консултации с националните правителства.

Тиндеманс представя своя доклад на Европейския съвет през декември 1975 г. Документът описва Европейският съюз като междинна стъпка в интеграцията – между ЕО и европейската федерация. Като убеден федералист авторът препоръчва на държавите да се придържат към движението в посока към федерация. Тиндеманс набляга на важността на ИВС и на общата външна политика и политика за сигурност. Той препоръчва и задълбочаване на интеграцията в други области, особено в регионалната и социалната политика. Набляга на необходимостта от провеждане на политика и програми за популяризиране на ЕО сред гражданите на страните членки, за да бъде преодоляна нарастващата апатия относно процеса на интеграция. Докладът препоръчва засилване на ролята на Комисията и Парламента и потвърждава значение на Европейския съвет. Препоръчва се още даване на право за законодателна инициатива на Парламента, както и преобладаващо използване на гласуване с квалифицирано мнозинство в Съвета на министрите. Според доклада ЕП трябва да се състои от две камари: Камара на народите – от директно избрани представители, и Камара на държавите – от представители, назначени от правителствата. Тиндеманс препоръчва движението към европейска интеграция да бъде на две скорости – с едно централно ядро от държави с висока степен на сцепление, които се движат по-бързо към крайната цел, и друга група от държави, които са по-малко приобщени към Общността. Подчертава се обаче, че всички държави трябва да се движат към една и съща крайна цел – европейска федерация.

Независимо че Докладът Тиндеманс не е трансформиран в правно обвързващ текст, три от неговите основни постановки се превръщат в стратегически директиви в бъдещите усилия за изграждане на ЕС – единна институционална рамка за механизмите на икономическата интеграция и тясното междудържавно сътрудничество в неикономическите сфери, движението по формулата „Европа по-близо до гражданите” и концепцията за „Европа на различните скорости”.

Друга ключова фигура повлияла на процеса на европейска интеграция и повлияна на свой ред от идеите на федерализма е Жак Делор. Жак Делор е избран като президент на Европейската комисия през 1985 г. и е изпълнявал длъжността 10 години (през юни 1988 г. в Хановер е преизбран на председателския пост на Комисията с учудващата подкрепа на Тачър, която признава, че преизбирането му е било неизбежно). Под негово управление Общността преживява възход. Създава се Единният пазар и Европейската икономическа зона. В ЕО се приемат Португалия, Испания, Австрия, Финландия и Швеция, както се приема и Единният европейски акт (ЕЕА) и Договорът от Маастрихт (ДЕС).

Делор отдава голямо значение на федерализма и принципа на субсидиарност, който ако липсва според него се нарушава плурализма и се стига до национализма. Според него, принципът на субсидиарност е пътя за съвместяване на неща, които за много хора изглеждат несъвместими: Обединена Европа и лоялност към нея, европейска сила, способна да реши проблемите, децентрализация на отговорностите.

В своята реч в Брюж от 17. 10. 1989 г. той твърди, че държавите трябва да се обединят, ако са близки географски, исторически, ценностно и ако изпитват необходимост. След това, те трябва да работят заедно, за да издигнат Общността, за да я направят конкурентоспособна на останалия свят. Европа, обаче, все още няма толкова мощ, което показва неефективността на националните политики и нуждата на отдаване на повече суверенитет.

Делор заявява, че опирайки се на федерализма има две важни правила, гарантиращи плурализма и ефикасността на институционалната машина: правото на автономност, защитаващо идентичността на всяка членка и правото на участие, което не позволява на една държава да се налага над друга, но предоставя възможност за съвместна работа.

Делор иска не само да обедини хората, но и нациите в Европа. Той иска европейците да смятат Общността за своя втора родина, по този начин се ограничава национализма и се развива евроинтеграцията. Целта е да се създаде в Европа, Общност управлявана отговорно, свързваща необходимостта от развитие и идеал, за които да се работи.

В друго свое изказване – това пред френската телевизия през януари 1990 г. Делор заявява, че неговата цел е до края на века Европа да бъде федерация, така че Комисията да се превърне в изпълнителен орган, дефиниращ общностните интереси, отговорен пред Европейския парламент и пред представителите на страните членки. В това изказване той използва термина „федерален” и в отговор на страховете от прекомерна централизация Делор призoвава за прилагането на принципа на субсидиарност, който прави федерализма пазител на плурализма, разнообразието и националната идентичност в Европа.

Жак Делор е личност, която оказва силно влияние върху осъществяването на европейския проект. Назначението му повишава ролята и авторитета на Комисията, така че тя придобива характеристиката „двигател на интеграцията”. Делор е определят от привържениците си като човек с мисия, а от противниците си като еврофундаменталист.

С посочените личности и моменти от историята на европейската интеграция се доказа влиянието и ролята на федерализма. Според някои изследователи амбицията поредният договор между държавите от ЕС да бъде наречен през 2003 г. „Договора за създаване на Конституция за Европа” е до голяма степен отглас на федеративния дискурс от ранния следвоенен период и вяра в революционната федерална идея. Въпреки отхвърлянето на този договор от френските и холандски граждани се стигна до Договора за реформа/Лисабонския договор. „Интеграционният слон” продължава да расте и да се променя.

Литература:

Велева-Евтимова, М. История на европейската интеграция 1945-2005. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2006.

Сборник от лекции по европейска интеграция. С., Дипломатически институт, 2006.

Delors, J. A Necessary Union. In: The European Union. Reading on the Theory and Practice of European Integration, ed. Nelson, B. London, Lynne Rienner Publishers, 2003, 55-65.

www.europe.bg