юридическа отговорност

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ВЪВЕДЕНИЕ В ПРАВОТО И ПРАВНИТЕ СИСТЕМИ НА ЕВРОПА

курсова работа

тема:

юридическа отговорност

ПРОВЕРИЛ:

ст.н.с. II ст. Валентин Георгиев

Изготвил:

Митко Владимиров Ангелов

Специалност Европеистика I курс

Фак. № 99424

София

май, 2008 година

Съдържание:

Уводни бележки. 2

Понятие и обща характеристика. 3

Юридическа отговорност и обществена отговорност. 4

Основания за юридическата отговорност. 5

Виновна и обективна отговорност. 8

Функции на юридическата отговорност. 8

Видове юридическа отговорност. 9

Използвана литература: 10

Уводни бележки

Теоретичните проблеми на юридическата отговорност са класическа тема за правната наука като цяло и за общата теория на правото в частност. Юридическата отговорност е най-важният аспект на държавната принуда в правото (другото нейно проявление са т.нар. мерки на защита – профилактични и превантивни мерки). Тя е една от специфичните прояви на общосоциалната отговорност, но проявява, характеризираща се със своеобразни белези, които я правят феномен в правото.

Понятие и обща характеристика

По своята природа юридическата отговорност намира израз в задължението на субекта на правото да претърпи определени мерки на държавно-принудително въздействие (санкции) за извършено от него правонарушение. Юридическата отговорност е своеобразна реакция на държавата, нейната „ответна мярка” за извършеното правонарушение. Обстоятелсвото, че правонарушителя трябва да претърпи съответните санкции – лишенията от личен, имуществен или организационен характер са за извършеното от него правонарушение е най-важната отличителна черта.

По дефиниция юридическата отговорност е специфична система от правоотношения, произтичащи обикновено от наличието на състав на правонарушение, със субекти от една страна, по принцип, субект на правото, овластен от позитивното право да определя и/или да налага мярка на юридическата отговорност(това най-често е специализиран държавен орган), и от друга – субект на правото, правонарушител, главното в съдържанието на която система от правоотношения е определянето и реализирането на съответната конкретна юридическа мярка за отговорност (конкретизирана юридическа санкция), с което се постига ограничаване или лишаване на правонарушителя от съответни дадени блага (субективни права) или пък му се възлагат юридически задължения.

Съвременното цивилизовано разбиране на юридическата отговорност излкючва по дифиниция т. нар. самопомощ в правото (тя може да се реализира в излкючително редки случаи). Формулата „око за око, зъб за зъб” отдавна е преодоляна. Тук става дума за много сериозно навлизане в имуществената, организационата, дори личностната сфера на субекта на правото, което често опира до изключително важни негови ценности (свободата, дори живота на човешкия индивид). И за да се гарантира, че юридическата отговорност действително ще се осъществи като феномен на правото, че тя няма да надхвърли своята основна задача – промяна в ценностната скала на правонарушителя и да се изроди в излишна жестокост, само компетентен държавен орган със съответните определени знания и опит, може да търси юридическа отговорност.

Юридическата отговорност по своето съдържание се изразява в прилагане на определени мерки на държавно-принудително въздействие – юридически санкции.те са своеобразна мярка за извършено виновно поведение.

Едната страна на охранителното правоотношение, в рамките на което се осъществява юридическата отговорност, е винаги компетентен държавен орган, който може да търси юридическа отговорност, да я възложи. Тя (юридическата отговорност) възниква върху основата на действащото право и се осъществява в рамките на действащата правна сиситема, подчинява се на общите принципи на правната сиситема. Юридическата отговорност е единна и всеобща за цялата страна по своите основания, предели и условия за осъществяване. Тя се развива в рамките на охранителни правоотношения, което означава, че действа посредством механизма на юридическите права и задължения. Осъществява се в рамките на развити процесуални форми.

Юридическа отговорност и обществена отговорност.

Юридическата отговорност като вид обществена отговорност.

Отговорността е неизбежна съставка на обществото. Отговорността е част от съдържанието на обществото. Отговорността не е атрибут на човешкото общество, не е признак или свойство на обществото. Вечния проблем "престъпление и наказание". Отговорност въобще и социална отговорност.

Социалната отговорност са неблагоприятните последици, изразяващи се в отнемане или ограничаване или възлагане на социални права или задължения, извършено от оторизиран за това от социалните норми социален субект спрямо друг социален субект, нарушил социални норми.

Обществената (социалната) отговорност има признаци (белези, характерни черти). Произтича от наличието на нарушение на социалните норми. Тя е специфична система от обществени отношения, възникващи във връзка с налагането на обществена санкция спрямо нарушителя на обществена норма. Обществената отговорност има поне два субекта, като един от субектите й е винаги е социален субект, нарушител на съответните социални норми, а другия неин задължителен субект е социален субект, овластен от социалните норми да определя и конкретната мярка на социална отговорност (т. е. конкретната социална санкция). Особеност на съдържанието й е това, че се реализира определена мярка на отговорност (налага се конкретна социална санкция), определена от социалните норми. Това съдържание има характер на обществена последица, то е форма на обществена принуда. Обект на социалната отговорност са определени социални права и задължения на социалните субекти, нарушители на социалните норми, свързани с определени материални и нематериални блага. Тя се осъществява по ред, определен от социалните норми, и в случаите, определени от социалните норми.

В крайна сметка обществената (социалната) отговорност може да се определи като специфична система от обществени отношения между социален субект, овластен от социалните норми да определя и налага мяра на обществена отговорност, и социален субект, нарушител на социалната норма, главното в съдържанието на които е реализацията на определена мярка на обществена отговорност (социална санкция, изразяваща се в ограничаване или в отнемане на социални права) във връзка с извършването на нарушение на социална норма.

Основания за юридическата отговорност

Без правонарушение няма юридическа отговорност. Този постулат на съвременното цивилизовано правно мислене в най голяма степен характеризира дълбоката същност на юридическата отговорност и нейната социална и правна природа. Най-важно основание на юридическата отговорност е правонарушението – виновно извършено социално вредно деяние на деликтоспособно лице. Основна характеристика на правонарушението е, че то е виновно извършено деяние. На свой ред вината представлява субективното отношение на дееца към извършеното от него деяние и настъпилите от това деяние социални вредни последици.

Субект на такова подение може да бъде само деликтоспособно лице. Основните форми на вината може да се очертаят като умисъл и напредпазливост. Умисълът бива два вида пряк и евентуален. За да е налице пряк умисъл е необходимо лицето да съзнава характера на своето поведение и да разбира настъпилите от него правни последици. Това се определя като интелектуален план. Като волеви план се определя желанието от настъпване на тези правни последици от лицето.

При евентуалния умисъл деецът трябва да съзнава характера на своето поведение и настъпилите от него правни последици. Различията във волеви план са – деецът не цели настъпването на тези правни последици, но се съгласява евентуално с тяхното настъпване, приема ги. Непредпазливостта също бива два основни вида небрежност и самонадеяност.

При небрежността е необходимо в интелектуален план – деецът не съзнава характера на своето поведение, неразбира и правните последици, които ще настъпят от него. Във волеви план деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на тези правни последици.

При самонадеяността и в интелектуален план – деецът съзнава много добре какво върши, както и характера на правните последици, които ще настъпят след неговото деяние.

Във волеви план той субективно необосновано се надява, че има достатъчно възможности да предотврати настъпването на тези неблагоприятни правни последици.

Трябва да се облежи, че взависимост от дълбоките различия и специфики на юридическия режим в различните проявления на правната материя се открояват два основни принципа във връзка с реалното осъществяване на идеята за вината. В наказателната материя основен принцип е така наречената презумция за невинност – предположение, съгласно което деецът се предполага да е невинен, докато не бъде доказано обратното. Тук на преден план излиза хуманитарната природа на правото, неговото дълбоко социално пристрастие към слабата страна. В наказателната материя мерките, които трябва да претърпи правонарушителят навлизат дълбоко в неговата имущесвена, лична и организационна сфера. Тук именно те могат да засегнат такива изключително важни негови ценности, каквито са свободата и живота. Точно за това е необходима изключителна важна гаранция, че това винаги ще бъде направено само върху основата на правото, само в границите на правото без излишно да се засягат достойнството и другите важни ценности на личността. В практически план значението на презумпцията за невинностсе изразява в преди всичко в това, че право наръшителя се освобождава от задължението да доказва своята невинност. Неговата виновност следва да се докаже от съответните компетентни държавни органи, разполагащи с необходимита средства и възможности.

В гражданската натерия действа точно обратната презупмция – презумпцията за виновност, което означава, че право нарушителят се предполага за виновен до доказване на противното. Това е така, тъй като в гражданската материя основната същност на правото като мяра на социалната справедливост се проявява в преди всичко в това, че то трябва да обезпечи интересите на потърпевшия. Затова би било несправедливо този, който е претърпял вредите да носи задължението и да доказва вината на правонарушителя. Тежестта на доказване се разпределя и за двете страни. Потърпевшия следва да доказва обективната страна на правонарушението, т.е. деянието и настъпилите от него материални (морални) вреди. Правонарущителя следва да доказва своята невинност, т.е. че неговото поведение не е причина за настъпването на тези вреди или пък факти, които доказват, че то не е могло да предотврати настъпването на тези вреди.

Това обстоятелство, а също така и презумираната в гражданското право добросъвестност определена най-вече като грижа на добър стопанин обяснява защо тук типичната форма на вината е небрежността.

Но извършването на правонарушението като основно фактическо основание на юридическата отговорност не е достатъчно. Това е така, тъй като правонарушението като такова се явява непосредствено правно основание, правообразуващ само за възникването на съответното охранително правоотнощение, в рамките на което по принцип се осъществява юридическата отговорност. Всъщост юридическата отговорност в същинския смисул на думата (разбирана най-вече като съотвтни санкции, които следва да претърпи правонарушителя) настъпва едва след известно вътрешно развитие на охранителното правоотношение – тогава, когато компетентният държавен орган издаде съответния прилагащ юридически акт (съдебна присъда, съдебно решение и т.н.).

Всичко това означава, че основанията за юридическата отговорност се свеждат до сложен фактически състав, който включва многообразни фактически обстоятелсва (правонарущение, деликтоспособност (вменяемост), личността на правонарушителя, характер и значение на регулираните фактически обществени отношения, наличието или липсата на допълнителни обстоятелства – смекчаващи или отежняващи вината обстоятелства и др.). Сред тях основните звена на този сложен фактически състав, който води до юридическа отговорност са: състав на правонарушението и правоприлагащ акт на съответен компетентен държавен орган.

Тук правоприлагащият акт представлява по своята същност решението на компетентния държавен орган, обективирано и закрепено по съответния ред в определен юридически акт, с което се възлага юридическа отговорност (санкциите). Основното назначение на правоприлагащия акт е да внесе определеност на охранителното правоотношение: ясно и категорично да констатира съответното правонарушение, а също така и личността на правонарушителя, да определи точно и ясно мерките на отговорността, които трябва да претурпи правонарушителя. С праворпилагащия акт ясно и категорично е произнася компетентният държавен орган и дали има обстоятелства за освобождаване от юридическата отговорност (пълно или частично).

Виновна и обективна отговорност

В сложния и противоречив процес на правната еволюция съвременното цивилизовано правно мислене ясно и категорично свързва юридическата отговорност с идеятая за вината. Правонарушителят претърпява определени държавно-принудителни мерки, защото е виновен. И именно затова той следва по определен начин да бъде осъден от обществото и държавата.

Заедно с това в някои области на правото (преди всичко в гражданското право) се допуска изключение от преинципа за виновната отговорност в полза на една друга юридическа конструкция – отговорността без вина. Това е така поради специфичните функции на отговорността на гражданското право, където много често се съчетават по своеобразан начин наказателният и компенсационният момент. Затова по чисто практически съображения тук е невъзможно да се търси юридическа отговорност само, когато е налице вината. От там и обективната необходимост и от юридическата конструкция за отговорност без вина, и или т. нар. обективна отговорност (например отговорността на родителите за причинените вреди на техните малолетни деца).

Функции на юридическата отговорност

Функциите на юридическата отговорност са обусловени от нейната социална природа, от своеобразиата й като юридически фенонем и от социалното йзначение в механизма на правното регулиране. Най-важната функция на юридическата отговорност е нейната предупреждаващо-възпитателна функция. В крайна сметка тя има за цел главно така да преустрои ценностната скала на правонарушителя, че той в бъдеще да не извършва правонарушения. В това намира израз и т. нар. в литературата специалана превенция. Заедно с това, тъй като охранителното правоотношение се осъществява публично, всички останали правни субекти могат да си маправят извода какво би последвало, ако и те си позволят да извършат правонарушение (генерална превенция).

Освен това друга основна функция на юридическата отговорност е наказателната. Посредством нея юридическата отговорност се осъщестява като мяра за социална справдливост – спавдливо е, когато се извършва правонарушение т.е. виновно извършено деяние довеждащо до настъпването на социално вредни последици правонарушителя на свой ред да изтърпи съответната ответна реакциа на обшеството и държавата, чрез която той ще бъде наказан за своето деяние – да претърпи определени лишения от имушествен организационен или личностен план.

Наред с наказателната функция в редица случаи юридическата отговорност има и т.нар. правовъзтановителана функция. Тя е присъща главно на юридическата отговорност в сферата на гражданското право, което означава сферата на имуществените правоотношения. Тук задължението да се изтърпят съответните мерки на държавно принудително въздействие (санкциите) се изразяват не само във вид на пасивно поведение, т.е. не само претърпяване, но и във вид на положително активно поведение, на положителни действия (например възтановяване на претърпените щети при неизпълнение на определено юридическо задължение). Осъществяването на правовъзтановителната функция е свързано главно с осигуряване на материалния интерс на потърпевшия.

Видове юридическа отговорност

С оглед начина и реда, според който се осъществява привличането към юридическа отговорност, различаваме два вида.

Отговорност, която се осъществява ex officio с оглед привличането на компетентни държавни органи (съдебни или административни). Тя по принцип се осъществява при реализирането на по строги мерки на държавно-принудително въздействие.

Отговорност, при която правонарушителя се привлича от самия управомощен – преди всичко в гражданското, трудовото право. Често държавно-принудителният характер се реализира в „скрит вид”.

От гледна точка на спецификата на основанията (т.е. в зависимост от раличния характер на правонарушението), юридическата отговорност бива четири вида. Една от тях е гражданскоправна юридическа отговорност. Непосредствено основание тук е т.нар. деликт (нарушението в гражданското право). Следващият вид е административна юридическа отговорност. При нея непосредствено основание е административното правонарушение. Друг вид е дисциплинарната юридичвска отговорност – като резултат на дисциплинарното правонарушение. Последният вид, който е в резултат на извършено правонарушение с най-висока степен на обществена опастност (престъплението), е наказателната юридическа отговорност.

Всеки от тези видове юридическа отговорност се осъществява върху плоскостта на съответния правен отрасъл и с оглед на спецификата на юридическия режим в него.

Използвана литература:

1. проф. д-р Златарев Е. Основи на правото. С., 2003.
2. проф. Бойчев Г. Юридическа отговорност. С., 1994.
3. доц. д-р Милкова Д. Обща теория на правото. С., 2000.

Косово - геополитически анализ

Косово - геополитически анализ (лекция на проф. Ст. Карастоянов)

Важно е и въздействието на съседите на определена държава върху хода на процесите на преход и трансформация. Уточнението е нужно, защото сблъсъкът на разнопосочни геополитически въздействия върху един относително малък по териториален обхват регион, какъвто е Балканският полуостров, го лишава до голяма степен от възможността той самият да се превърне в значителен геополитически център. Голямата народностна и държавна раздробеност наред с редица географски и политически фактори има като пряк резултат общата политическа слабост на държавите от полуострова. Достигнатото за един продължителен период от време равновесие на силите между двата водещи геополитически центъра след Втората световна война запази териториалното статукво на полуострова, прикривайки балканските проблеми (етнически, религиозни, вътрешнодържавни и междудържавни) със завесата на едно гигантско, в световен мащаб противопоставяне.

Крахът на комунизма извади наяве скритите дотогава икономически и социални проблеми, както и натрупаните национални противоречия. В резултат се възроди един стар за Балканския полуостров проблем – национализмът. Той зае политическото пространство, опразнено от комунистическата идеология, и се възползва от трудностите на прехода и демократизацията на обществения живот, за да се прояви открито. Особено се изостриха националните и национално-териториалните противоречия в бивша Югославия. През 1999 г. съхранилият се като остров в Югоизточна Европа сърбокомунизъм водеше вече четвърта война – този път в Косово. Отново за кой ли път разместването на геополитическите пластове доведе до истинска катастрофа на Балканите. Тогава си задавахме въпроси като:

• какви са исторически корени на сръбско-албанския конфликт

• имат ли основание сръбските претенции за географското пространство от Триест до Черно море

• реални ли са предпоставките за възраждане на идеята за Велика Албания

• каква е ролята на Великите сили за създаване на гордиевия възел Косово

• каква трябва да бъде политическата позиция на България и защитава ли тя националните ни интереси.

Сега, през пролетта на 2006 г., основният въпрос е как да бъде решен политическият статут на Косово от главните многонационални институции.

Косово е разположено северно от Шар планина и западно от Моравската долина до границата с Албания. Тя има площ от 10,9 хил. кв. км, което прави 1/8 от площта на Сърбия. До 1969 г. се е наричала автономна покрайнина Косово и Метохия, а след това (до 1989 г.) – автономна покрайнина Косово. Двете исторически области представляват котловини, оградени от високи и средновисоки планини с преходноконтинентален климат. Западната част на покрайнината е заета от Метохия – просторна котловина, оградена на запад от планината Проклетия, а на юг от Шар планина. Нейната източна част чрез хълмистата област Дреница се свързва с Косово. Метохийската котловина е една от най-плодородните в бивша Югославия.

Косовската котловина се простира в меридионална посока на 84 км дължина, а най-широкото й място стига до 15 км. Средната надморска височина е 510–570 м (по-висока е от Метохия със 100–150 м). Котловината се отводнява от р. Ситница, приток на Ибар.

Практически историческите области са Голямо Косово, Косовско Поморавие и Метохия. Същинско (Голямо) Косово се състои от общините Лепосавич, Косовска Митровица, Подуево, Вучитрън, Прищина, Липлян, Урошевац, Качаник. Трябва да се направи уговорката, че територията на съвременно Косово е определена след 1945 г., което не кореспондира с историко-географските и политикогеографските особености на тези геопространства. Например с ранния османски санджак Шкодра (към него са части от сегашната Западна Метохия с Печ), санджака Вучитрън (с Прищина и Вучитрън) и санджака Призрен. В късния османски вилает Косово са включени територии от Санджак, Печ, Прищина, Призрен и значителна част от Македония (Скопие, Куманово, Велес, Щип). Прави впечатление фактът, че

Портата е прекарала границите така, че да няма доминиращ етнос

Определено трябва да се признае, че Косово има много силна географска идентичност. Освен това, когато се говори за Косово, не може да не се засегне Новопазарският санджак, долината на Горна Морава, планините на Северна Албания. При геополитическия анализ на такава териториална единица трябва задължително да се изоставят създадените изкуствено национални митове поради редица причини. На първо място това е едно от културните кръстопътища на Европа, което играе изключителна роля за съхраняването на албанския език, този район (за определен период) е сърцето на сръбското средновековно кралство, и не на последно място – там се заражда модерното албанско национално движение.

По безспорен начин е доказано, че най-древните жители на Балканския полуостров са траките и илирите. Границата между тях приблизително минава по долината на Морава и на юг по източната част на Косово. Самото Косово е част от племенната територия на дарданите, които принадлежат към илирийската група.

Албаните са древно илирийско племе,

което населява територията на съвременна Албания, Черна гора, части от Босна и Херцеговина, Косово, както и от сегашна Сърбия. Албанците не са успели да създадат своя държава и попадат под владичеството на Рим, Византия, България, Сърбия и Турция. През Средновековието в албанските етнически територии се налагат две политическо-културни тенденции, свързани с Рим и Византия – католическия и православния свят. В тази сложна ситуация се развива албанският национален елемент. През VI и VII в. в отделни райони на територията, населявана от албанците, се заселват славяни и прабългари.

По време на славянското нахлуване една част от албанското население се премества в планинските и полупланинските райони. От т.нар. сърбо-хърватска славянска група най-многобройни са сърбите, които се заселват между горните течения на реките Лим, Ибър и Дрина. Изолирани в своите мъчнодостъпни планини, сръбските племена закъсняват с образуването на държава до края на ХІІ в. Периодът 850–1170 г. минава в укрепване на сръбските племена под върховенството на Византия, която след покръстването на българите покръства и славянските племена в Рашка (Сърбия) и Зета (Черна гора) и Източна Босна. На запад от тази линия славяните приемат християнството от Рим. За начало на сръбска държава може да се говори едва от времето на Стефан Неман (1169–1196).

Важно е да се види какъв е бил териториалният обхват на средновековната сръбска държава. Някои сръбски историци считат, че сърбите са населявали земите между Лим и Ибър. Други смятат, че сръбската държава е образувана в горните склонове на Югоизточна Босна и Северозападна Херцеговина. Според тях сръбското проникване в Моравската долина започнало едва през ХІІ в. Тогава сърбите започнали да се спускат от своите динарски склонове в долината на Косово. Историческото ядро на ранната сръбска държава обхваща сегашния Ибаро-Капаоникски край и Старовлашката–Рашка височина с обща територия около 11–12 хил. кв. км. Първата официална столица на тази държава е Рас (Раш, на 7 км от съвременния град Нови Пазар). По името на този град и първата сръбска държава е наречена Рашка. Косово е завоювано през 1216 г., а през 1219 г. в западнокосовския град Печ се настанява центърът на автокефалната сръбска църква. В Косово се заселва сръбско население.

Средновековната сръбска държава достига своя най-голям разцвет при Стефан Душан (1331–1355). Столицата на държавата е първоначално в Призрен, а впоследствие в Скопие. Тази държава съществува обаче само 24 години.

След смъртта на Стефан Душан сръбската държава се разпада на отделни самостоятелни владения

След битката при Косово поле през 1389 г. Сърбия се превръща във васално княжество с малка територия около Белград и Смедерево. То попада под турска власт през 1459 г. Историческите области Косово и Метохия претърпяват значителни промени в етническия си състав – сърбите намаляват за сметка на бързо увеличаващато се албанско население. Вследствие турско-австрийските войни през ХVІІ в. друга част от сръбското население на Косово и Метохия се преселва във Войводина. Обособяването на независимо сръбско княжество през 1829 г. предизвиква ново преселване на сърби от Косово и Метохия, сега вече в Шумадия.

Още през 40-те години на по-миналия век Сърбия пристъпва към формиране на своя национална политика, в основата на която заляга великодържавната идея – насочена към създаването на голяма и силна сръбска държава. Държава, която да има териториалния обхват на Душановата Сърбия. Нещо повече, според „Начертанията“ на изтъкнатия сръбски държавник Илия Гарашанин около Сърбия трябва да се обединят всички южнославянски народи. Поставя се началото на пансърбизма.

Албанците успяват да създадат държава едва през ХІV в. Албанският феодал Скендербег упорито отстоява албанската независимост. Едва след неговата смърт (1468) турците успяват частично да завоюват албанските територии. Ислямизира се и част от албанското население във високопланинските райони, но албанците практически съхранили своята независимост. Панислямизмът не хваща дълбоки корени. По време на руско-турската война от 1877–1878 г. се заражда движение за национално освобождение на Албания. През 1878 г. в Призрен се създава лига, която си поставя за цел да защити националните права на албанците от аспирациите на съседните им Сърбия и Черна гора. Косово става люлка на албанското национално възраждане.

Полагат се основите на идеята за „Велика Албания“

Най-активни във въоръжената борба срещу Турция са албанците от Косовския вилает. Косово е освободено през 1912 г. по време на Балканската война, когато въстаналите албански сили побеждават превъзхождащата ги турска армия. Според Букурещкия мирен договор Косово и Метохия влизат в състава на Сърбия. Настъпва истински терор над албанското население в Косово. Немалко са избити, други бягат към новосъздадената държава Албания. В периода между двете войни тотално се нарушават човешките права на албанското население. Социална и културна изостаналост – това е картината на албанското население в Косово. По време на Втората световна война Албания заедно с Косово и Западна Македония е превърната в италиански протекторат, наречен Велика Албания.

В годините след Втората световна война комунистическият режим в Югославия принуждава значителна част от населението на Косово и Метохия да се изсели. Независимо от това етнографският състав в Косово и Метохия се характеризира със значително превъзходство на албанския етнически елемент (над 90% от 2 млн. население). Става абсурдно да се говори за албанско малцинство. Този факт принуждава югославското ръководство с Конституцията от 1974 г. да даде известна автономия на областта. Автономия – отнета 15 години по-късно.

Този ход на Слободан Милошевич е в основата на гордиевия възел Косово. Ответната реакция не закъснява – през 1991 г. в Косово се провежда референдум, който обявява Република Косово. Изборите от 1992 г. създадоха паралелни албански институции в Косово. Албанската пасивна съпротива, под силното влияние на репресивните мерки на сръбските власти, постепенно прераства във въоръжена. През 1996 г. се създава Армията за освобождение на Косово (АОК). През есента на 1998 г. Милошевич дава тайна директива, съдържаща два момента – пълен разгром на АОК и цялостно прочистване на албанците от областта. Операцията получава кодовото название „Подкова“. От средата на януари 1999 г. акцията е в пълен ход. Срещу косовските албанци е хвърлена 50-хилядна армия. До май 1999 г. от Косово и Метохия са прокудени повече от 800 хил. албанци. Проблемът в Косово се интернационализира. Реагират правителствата на повечето западноевропейски страни. Намесата на САЩ и после на НАТО предотврати осъществяването на етническото прочистване на Косово и Метохия. Сръбският народ обаче заплати жестока цена за престъпната политика на правителството на Милошевич.

Намесата на САЩ и НАТО въведе ред, но не реши проблема за статута

Не можеше да се реши и един от най-острите проблеми в Косово – организираната престъпност. Тя остава най-стабилният канал за финансиране на политическите партии в провинцията. Бивши бойци от разформированата АОК активно се включват в престъпните групировки. Основните направления на организираната престъпност са контрабандата на горива и цигари и трафик на проститутки. Особено тежък е проблемът с трафика на наркотици. Според непотвърдени данни става дума за оборот в рамките на 2 млрд. долара.

В проблема с Косово, както и във всички проблеми на Балканите, се преплитат национална митология, самоопределение, човешки права и териториално статукво

Това са основните линии, по които вървят претенциите на страните. Те са взаимно противоречиви, често взаимно изключващи се (например националната митология обикновено върви наред с погазването на човешките права, а териториалното статукво обикновено е в пълен разрез с представата за самоопределение). Затова компромисът между тях е неизбежен, но е възможен в полза на едно и за сметка на друго.

Решението на проблема в рамките на съществуващите държавни граници бе компромис със самоопределението и отчасти с човешките права в името на териториалното статукво. Следователно хипотетичното компромисно решение трябва хем да уважи митологията, хем да позволи самоопределяне чрез отделяне. Оттук и идеята Косово цивилизовано да бъде поделено. Новата международна комисия за Балканите, създадена през 2004 г., в резултат на сериозно проучване на тенденциите и нагласите в балканистките процеси формулира стратегия за присъединяване на страните от региона към Европейския съюз. Комисията направи препоръки, според които преходът към независимост на Косово трябва да протече в четири фази. В първата фаза отправна точка трябва да бъде статуквото, което е дефинирано в Резолюция 1244. Във втората следва „независимост без пълен суверенитет“, в която се предвиждат специални правомощия на международната общност в областта на човешките права и защитата на малцинствата. Третата фаза е свързана с т.нар. направляван суверенитет, докато Косово води преговори с ЕС, и накрая четвърта фаза на „споделен сувернитет“ в рамките на ЕС.

През февруари 2006 г. в двореца Даун Кински във Виена завърши първият етап от официалните преговори между сърбите и косовските албанци за статута на Косово. Дипломатите от Контактната група за Косово, в която влизат САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия и Русия, вече са се споразумели за някои основни моменти. Според тях провинцията не може да се върне към предишния си статут под директно сръбско управление, нито да бъде разделена по етническия принцип. Освен това няма да се допуска Косово да бъде присъединено към друга държава от района.

България като непосредствен съсед на Сърбия и Черна гора задължително трябва да формира национална позиция по въпроса – какъв статут на Косово ще отговаря на интересите ни от гледна точка на идеята за регионална сигурност и стабилност на Балканите. Наложително е да се каже също така, че сигурността и развитието на Западните Балкани ще бъдат реални само когато всички висящи въпроси за статут намерят решение. Появата на нови легитимни държави – счита големият американски политолог Януш Бугайски – отворени към международните институции, е по-реалистично решение за Югоизточна Европа, отколкото поддържането на нестабилни федерации и зависими единици. Това е формула, зад която трябва да застанат правителствата на балканските страни, подкрепени от общественото мнение и от добрата воля на Европейския съюз – гарант за осъществяване на целия този процес.

17.02.2008г. Косово обяви своята независимост

20.03.2008г. България призна независимостта на Косово

La délocalisation – un mal nécessaire?

DISSERTATION

La délocalisation – un mal nécessaire?

Nom : Angelov Mitko

Numéro : 99424

A la veille du XXIème siècle, l'Europe et le monde traversent une période de profonds bouleversements, de changements presque incroyables. On voit aujourd’hui une énorme révolution scientifique et technologique. Pourtant ce développement accéléré pose de nombreuses questions. L’une des plus polémiques concerne le phénomène de délocalisation qui occupe aujourd’hui une place centrale au sein des débats économiques.

Il est d’abord nécessaire de définir les notions qui importent plus dans cette problématique.

Généralement l'expression délocalisation,

Show encrypted text

Faut – il limiter l’usage des nouvelles technologies?

DISSERTATION

Faut – il limiter l’usage des nouvelles technologies?

Nom : Angelov Mitko

Numéro : 99424

Notre siècle s’appelle le siècle des hautes (nouvelles) technologies. On voit aujourd’hui une énorme révolution scientifique et technologique. Pourtant ce développement accéléré pose de nombreuses questions sur le futur de l’humanité. L’une des plus polémiques concerne l’usage des nouvelles technologies qui agrandit de plus en plus. On se pose la question faut-il limiter l’usage des nouvelles technologies.

Avant de développer l’exposé il est d’abord nécessaire de définir les notions qui importent plus dans cette problématique.

Généralement l'expression « nouvelles technologies » concerne des domaines très évolutifs et divers de la technologie : toute la haute technologie et les nouvelles technologies de l'information et de la communication.

Le progrès des sciences crée des dizaines des nouvelles technologies chaque jour. Et ces nouvelles technologies ancrent dans le quotidien. Pour essayer de trouver une réponse à question posée dans le titre, on présentera les usages des nouvelles technologies et les dangers qu’elles provoquent.

Le progrès de la science a envahi la vie humaine. Et ça donne beaucoup d’avantages.

Tout d’abord le développement de la médecine et de la pharmacie pendant les dernières décennies à fait possible et plus facile la guérison des maladies considérées autrefois comme graves ou incurables. On peut dire sans doute qu’il y a une nette amélioration des progrès de la médicine.

De plus les personnes « fragiles » (et plutôt ce sont les personnes âgées) éprouvent ce côté positif. Des capteurs et des logements « connectés » pourraient facilite au domicile des personnes âgées leur suivi sanitaire. Nous citerons l’exemple du « gilet intelligent ». C’est un appareil qui a une fonction d’alarme, mais aussi de prévention.

Il faut aussi souligner que les recherches scientifiques dans le domaine de la médicine ne sont pas orientées seulement vers les personnes fragiles ou âgées. Ces micros technologies ont un usage pour l’ensemble de la population. Prenons l’exemple de « tee-shirt intelligent » qui prend part déjà dans le paquetage militaire. Dans ce vêtement sont insérés des capteurs biométriques connectés à un système. Ainsi, une équipe médicale pourra surveiller à distance des fonctions vitale du soldat : rythme cardiaque, tension artérielle, taux d’oxygène dans le sang, température etc. S’il est blessé, un premier diagnostic sera établi avant même l’arrivée des secours.

Ensuite, les nouvelles technologies trouvent un bon usage dans le travail policier. Elles sont utilisées pour prévenir des crimes, délits, rapts d’enfants, et aussi pour limiter beaucoup d’autres pratiques abusives. Les exemples les plus signifiants nous sons fournis par le système GPS au Japon. Le GPS sert à éviter les rapts d’enfants. C’est un système de guidage par satellite. Les parents peuvent savoir où leurs enfants se trouvent en appelant le centre ou bien en pianotant sur leur ordinateur personnel.

En dernier lieu il est nécessaire de mentionner l’invention de l’Internet et du World Wide Web qui a transformé entièrement la vie des hommes. Grâce à eux, les êtres humains ont découvert des libertés nouvelles et des possibilités presque non limitées. Il est impossible d’écrire tous les eux. Mais il est suffisant de donner l’exemple de l’invention du courrier électronique. Actuellement, il ne faut pas d’avantage aller à la poste, chercher une boîte ou acheter des timbres, des enveloppes, du papier pour envoyer un message, le clavier de l’ordinateur est suffisant.

Cependant, le progrès scientifique et technologique a des cotés négatifs qui restent parfois dans l’ombre et totalement ignorés. Les nouvelles technologies présentent bien des inconvénients (dangers et malaises) par rapport à leur usage.

Premièrement certains types d’usage des nouvelles technologies pourraient constituer une atteinte aux libertés individuelles. Le GPS est un système sous contrôle qui cache certains dangers. Comme exemples concrets nous citerons la balise de repérage installée sous le capot de nos voitures qui renseigne sur leur itinéraire et leur vitesse. Cela est bien utilisé par les patrons qui possèdent de camions et voitures à louer.

Deuxièmement le téléphone portable n’échappe non plus à la surveillance du signal émis par le satellite. D’ailleurs, tout signe ou signal qui est transmis par un satellite de communication peut être suivi. Ça permet déjà de nous localiser à quelques mètres près. L’utilisation du courriel dans le Net est aussi loin d’être intime. Le message, une fois émise par le courriel, quoique supprimé de la boîte, reste quelque part dans l’espace virtuel.

A ceci s’ajoute aussi le fait que l’homme est complètement surveillé sur le Web. Quoi qu’on fasse sur le Web, on laisse toujours sa trace unique, son adresse IP, qui peut être également suivi. En créant des comptes sur n’importe quel site, on inscrit des données personnelles tout comme son adresse électronique qui peuvent être utilisées, comme dans le cas du courriel, pour la publicité et la propagande. Les célèbres blogs, eux aussi n’en échappent pas. Par exemple les patrons ou les fournisseurs d’accès peuvent grâce à des outils d’espionnage surveiller nos mails et échanges de données et stoker ainsi une mine d’information sur les faits et gestes de chacun.

Un autre danger lié à l’usage des nouvelles technologies est le fait que nos habitudes et modes de consommation seront décortiqués. Nous citrons l’exemple de la puce de nos cartes bancaires qui livre aux entreprises notre profil précis de consommateur, ce qui leur permettra à terme, en agissant sur notre conscience, de susciter de nouvelles habitudes de comportement et de dicter ainsi notre choix.

Dernièrement l’omniprésence et la complexité des nouvelles technologies peuvent être une source de frustration. Les meilleurs exemples sont les robots au Japon. Au Japon « le naturel et l’artifice ne s’opposent pas ». Pour les Japonais les robots sons des machines et les hommes sont des hommes, mais les Occidentaux ont peur d’une substitution possible de l’homme par le robot. L’arrivée de robots et ordinateurs dans les usines provoque cette vive crainte. Frédéric Kaplan trouve une explication à cette distinction aux différentes religieuses entre les Japons et les Occidentaux.

En résumé, l’usage des nouvelles technologies facilite et améliore la vie des hommes, leur offre du choix, des possibilités nombreuses et donne de nouvelles libertés communes ou individuelles. Mais en même temps il apparaît comme un moyen d’espionnage, une contrainte qui réduit la liberté personnelle ou une substitution éventuelle de l’homme par le robot. Il serait tout impensable de remettre en question l’existence des nouvelles technologies. Mais la question de limiter leur usage et très actuelle. En effet, l’Etat a pris quelques mesures pour garder la liberté personnelle pour qu’il reste seulement des avantages de l’usage des nouvelles technologies.

Maintenant, une autre question reste sans solution : Comment s’adapte-t-on aux changements?

ФЕДЕРАЛИЗЪМ

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

история на европейската ИНТЕГРАЦИЯ

курсова работа

тема:

ФЕДЕРАЛИЗЪМ

ПРОВЕРИЛ:

Мирела Велева PhD, Associate Prof.

Софийски университет

Философски факултет

Катедра Европеистика

Изготвил:

Митко Владимиров Ангелов

Специалност Европеистика I курс

Фак. № 99424

София

юни, 2008 година

„Няколко слепци, натъкнали се случайно на слон, започнали да го опипват в опит да си създадат представа как изглежда. Но всеки слепец градял цялостното си впечатлени от опитването на различни части. Един напипал хобота и заявил, че слонът ще да е висок и слаб. Друг попаднал на ухото и заключил, че това ще да е някакво длъгнеста и плоска твар. Отделните наблюдения силно се различавали и нито едно, взето отделно, не давало вярна представа за слона. Но всеки слепец държал на своето, не вярвал на думите на останалите и ожесточено спорел как всъщност изглежда животното.”

С тази стара притча започва една ключова статия по проблеми на международната интеграция от Доналд Пухала в дaлечната 1972 г. Пухала сравнява тогавашните опити на изследователите да опишат проявленията на международната интеграция (до голяма степен на европейската интеграция след края на Втората световна война) с частичните впечатления на слепци, опипващи непознато за тях животно. Той констатира, че различните школи изследователи проявяват склонност да се фиксират върху отделните части на интеграционния „слон”, да ги обявяват за най-важни или дори олицетворяващи цялото животно и да не отчитат обстоятелството, че „слонът” може би продължава да расте и да се променя.

Днес, повече от три десетилетия по-късно, споровете за същността на „интеграционния слон” продължават да текат и в много отношения стават все по-сложни – расте броят на „слепците”, расте и се променя и самият „слон”.

Пухала има предвид най-вече опитите да се формулира теоретична рамка, която да позволи адекватно описание на интеграционните процеси. Но тъй като всяка история съдържа и елементи на теория – независимо дали заявява това открито или не – предупреждението на Пухала важи с пълна сила и по отношение на опитите за представяне на европейската интеграция като исторически наратив.

Важно е да се отчита и обстоятелството, че връзката между теория и практика на европейската интеграция е сложна и двупосочна. Теорията търпи развитие, когато се окаже, че вече не е в състояние да предлага модели, които да обясняват реално протичащите процеси. Но тя може да има и моделиращо влияние върху развитието на интеграционните процеси.

Една от трите класически теории на европейската интеграция е федерализмът. Понятието федерализъм произлиза от foedus, латинската дума за съюз или договор. Но федерaлизмът не е само теория, той е много повече от стратегия и политически проект. За да се разбере в цялостния си смисъл и да се хвърли светлина на повече аспекти, ще разгледам федерализмът като политическа система и идеология.

Като политическа система федерализмът се определя като форма на териториално-политическа организация, която обединява държавното единство и разнообразието на регионалните особености. Белезите на една федерална система са: държавната власт е разделена между различните политически равнища (съществува централно т. нар. федерално ниво на управление и регионално т. нар. щатско ниво на управление), при което всяко равнище разполага със собствена държавност, със собствени правомощия в основните сфери, които не могат да бъдат прехвърляни, и със собствена различно организирана финансова суверенност. Всички равнища имат собствени демократично легитимирани процедури за вземане на решения. Конкретно това означава, че на всички нива се провеждат демократични избори и избраните парламенти от различните равнища участват при вземане на важни решения. В съответствие с принципа на субсидиарността “горното” равнище може да участва само в тези области, в които “долното” равнище не може да се справи или се справя неудовлетворително с определени задачи. В случай на спорове относно правомощията се търси правното решаване на проблема. Всички равнища носят споделена отговорност за цялата система (“лоялност към федерацията”). Това включва и известна степен на солидарност със структурно слабо развитите провинции и региони. За да се доведат до минимум конфликтите между различните равнища, основните принципи на политическото сътрудничество, предимно разпределението на правомощията, процедурата за вземане на решения и процедурата за правно решаване на споровете биват фиксирани в един документ, който има характера на конституция. Конституцията определя компетенциите на властите.

Като идеология федерализмът се стреми към федеративен модел на управление. Той отхвърля националната държава като символ на войната и конфликтите. За федералистите федералната структура е гаранция за изграждането на система на мир. Налице са вариации – три школи: привърженици на централната власт; привърженици на децентрализираната власт (щатското ниво на управление); привържениците на баланса между нивата на управление. „Магическата формула” на федерализма е идеалният баланс между двете нива на управление плюс идеалният баланс между ефективност и демокрация. Базисни тези на федералистите са именно ефективност, баланс и конституция.

Застъпниците на федералната идея се разделят според това дали виждат реализирането й като еволюционен или революционен процес. Така се очертават двете групи поддръжници на федерализма – революционери и еволюционисти.

Важно е да се отчете фактът, че федералистите отдават приоритет на политиката над икономиката.

Един от основните приноси на федерализма, който отбелязват специалистите е приемствеността с идеята за европейско обединение в миналото. Емблематични за федерализма са книгата на граф Ричард Куденков-Калегри – „Паневропа” (1923г.) и неговото Паневропейско движение, както и Меморандумът за създаване на Федерален европейски съюз на френския външен министър Аристит Бриан (1930г.).

Федерализмът търпи и критики. Две от основните са дистанцирането между управляващи и управлявани и съперничеството, пораждащо конфликти на наднационалното ниво.

Федерализмът оказва съществено влияние върху развитието на европейска интеграция. За да докажа това твърдение съм избрал три момента от историческия процес на европейска интеграция, в които ясно присъства федерализмът.

Успешното стартиране на Европейската общност за въглища и стомана, което поставя началото и задава рамката на европейската интеграция, е последвано от преговорите, свързани със създаването на Европейската отбранителна общност (ЕОО) и Европейската политическа общност (ЕПО). Макар че инициативата за създаването на тези общности е свързана с необходимостта от решаване на конкретни стратегически и икономически проблеми на националните държави взели участие в преговорите, дългосрочната цел на тези нови национални организации е насочването на процеса на интеграция от икономическата сфера към областта на т.нар. висши политики, обхващаща отбрана, сигурност и външната политика на националните правителства. Тези инициативи са в резултат на активността на федералистите Спаак, Де Гаспери и Спинели. В ЕОО и ЕПО ясно са изказани федералистки концепции.

Така чл. 38 от Договора за ЕОО предоставя възможността за подмяна на общността с нова, основана на „федеративни и конфедеративни” принципи. Според този член Парламентарната асамблея на ЕОО трябва да представи план за осъществяване на тази цел, която да доведе до подписване на Договора за създаване на ЕПО. Последната се разглежда не просто като третата европейска общност, а като началото на европейската федерация.

Провалът на плановете за ЕОО и ЕПО се приема като поражение от тези, които подкрепят федералната идея за обединена Европа. Епизодът с ЕОО демонстрира факта, че националните правителства преследват собствените си цели, които не са свързани със създаването на федерална Европа. Неуспехът на ЕОО и ЕПО доказва,че политическата интеграция не е атрактивна цел през 50-те години. Тя ще бъде проблем и в следващите десетилетия, защото ясно се показа, че националните правителства не желаят да ограничат своя суверенитет в т. нар. висши политики.

Въпреки това провалът на ЕОО и ЕПО дава ясни знаци за това, коя е възможната посока за европейската интеграция. Тук се демонстрира една от характеристиките на процеса на европейска интеграция – връзката криза-подем. Той може да се оцени като конструктивен и полезен от тази гледна точка не само към движението на европейската интеграция, но и за самата теория на федерализма.

Вторият момент, който съм избрал, за да покажа как активността на федералистите влия върху европейската интеграцията е докладът на Тиндеманс – „Европейският съюз” (Декември 1975г.).

През декември 1974 г. френският президент Жискар д’Естен свиква среща на високо равнище в Париж за дискутиране на предложението за институционализирането на срещите между държавните и правителствените ръководители на държавите, членуващи в ЕО. С решаващата подкрепата на германския канцлер Шмит е създаден Европейският съвет. Една от първите акции на Съвета е да възложи на белгийския министър-председател Лео Тиндеманс съставянето на доклад за възможностите за по-нататъшна интеграция, базиран на рапортите на институциите на Общността и консултации с националните правителства.

Тиндеманс представя своя доклад на Европейския съвет през декември 1975 г. Документът описва Европейският съюз като междинна стъпка в интеграцията – между ЕО и европейската федерация. Като убеден федералист авторът препоръчва на държавите да се придържат към движението в посока към федерация. Тиндеманс набляга на важността на ИВС и на общата външна политика и политика за сигурност. Той препоръчва и задълбочаване на интеграцията в други области, особено в регионалната и социалната политика. Набляга на необходимостта от провеждане на политика и програми за популяризиране на ЕО сред гражданите на страните членки, за да бъде преодоляна нарастващата апатия относно процеса на интеграция. Докладът препоръчва засилване на ролята на Комисията и Парламента и потвърждава значение на Европейския съвет. Препоръчва се още даване на право за законодателна инициатива на Парламента, както и преобладаващо използване на гласуване с квалифицирано мнозинство в Съвета на министрите. Според доклада ЕП трябва да се състои от две камари: Камара на народите – от директно избрани представители, и Камара на държавите – от представители, назначени от правителствата. Тиндеманс препоръчва движението към европейска интеграция да бъде на две скорости – с едно централно ядро от държави с висока степен на сцепление, които се движат по-бързо към крайната цел, и друга група от държави, които са по-малко приобщени към Общността. Подчертава се обаче, че всички държави трябва да се движат към една и съща крайна цел – европейска федерация.

Независимо че Докладът Тиндеманс не е трансформиран в правно обвързващ текст, три от неговите основни постановки се превръщат в стратегически директиви в бъдещите усилия за изграждане на ЕС – единна институционална рамка за механизмите на икономическата интеграция и тясното междудържавно сътрудничество в неикономическите сфери, движението по формулата „Европа по-близо до гражданите” и концепцията за „Европа на различните скорости”.

Друга ключова фигура повлияла на процеса на европейска интеграция и повлияна на свой ред от идеите на федерализма е Жак Делор. Жак Делор е избран като президент на Европейската комисия през 1985 г. и е изпълнявал длъжността 10 години (през юни 1988 г. в Хановер е преизбран на председателския пост на Комисията с учудващата подкрепа на Тачър, която признава, че преизбирането му е било неизбежно). Под негово управление Общността преживява възход. Създава се Единният пазар и Европейската икономическа зона. В ЕО се приемат Португалия, Испания, Австрия, Финландия и Швеция, както се приема и Единният европейски акт (ЕЕА) и Договорът от Маастрихт (ДЕС).

Делор отдава голямо значение на федерализма и принципа на субсидиарност, който ако липсва според него се нарушава плурализма и се стига до национализма. Според него, принципът на субсидиарност е пътя за съвместяване на неща, които за много хора изглеждат несъвместими: Обединена Европа и лоялност към нея, европейска сила, способна да реши проблемите, децентрализация на отговорностите.

В своята реч в Брюж от 17. 10. 1989 г. той твърди, че държавите трябва да се обединят, ако са близки географски, исторически, ценностно и ако изпитват необходимост. След това, те трябва да работят заедно, за да издигнат Общността, за да я направят конкурентоспособна на останалия свят. Европа, обаче, все още няма толкова мощ, което показва неефективността на националните политики и нуждата на отдаване на повече суверенитет.

Делор заявява, че опирайки се на федерализма има две важни правила, гарантиращи плурализма и ефикасността на институционалната машина: правото на автономност, защитаващо идентичността на всяка членка и правото на участие, което не позволява на една държава да се налага над друга, но предоставя възможност за съвместна работа.

Делор иска не само да обедини хората, но и нациите в Европа. Той иска европейците да смятат Общността за своя втора родина, по този начин се ограничава национализма и се развива евроинтеграцията. Целта е да се създаде в Европа, Общност управлявана отговорно, свързваща необходимостта от развитие и идеал, за които да се работи.

В друго свое изказване – това пред френската телевизия през януари 1990 г. Делор заявява, че неговата цел е до края на века Европа да бъде федерация, така че Комисията да се превърне в изпълнителен орган, дефиниращ общностните интереси, отговорен пред Европейския парламент и пред представителите на страните членки. В това изказване той използва термина „федерален” и в отговор на страховете от прекомерна централизация Делор призoвава за прилагането на принципа на субсидиарност, който прави федерализма пазител на плурализма, разнообразието и националната идентичност в Европа.

Жак Делор е личност, която оказва силно влияние върху осъществяването на европейския проект. Назначението му повишава ролята и авторитета на Комисията, така че тя придобива характеристиката „двигател на интеграцията”. Делор е определят от привържениците си като човек с мисия, а от противниците си като еврофундаменталист.

С посочените личности и моменти от историята на европейската интеграция се доказа влиянието и ролята на федерализма. Според някои изследователи амбицията поредният договор между държавите от ЕС да бъде наречен през 2003 г. „Договора за създаване на Конституция за Европа” е до голяма степен отглас на федеративния дискурс от ранния следвоенен период и вяра в революционната федерална идея. Въпреки отхвърлянето на този договор от френските и холандски граждани се стигна до Договора за реформа/Лисабонския договор. „Интеграционният слон” продължава да расте и да се променя.

Литература:

Велева-Евтимова, М. История на европейската интеграция 1945-2005. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2006.

Сборник от лекции по европейска интеграция. С., Дипломатически институт, 2006.

Delors, J. A Necessary Union. In: The European Union. Reading on the Theory and Practice of European Integration, ed. Nelson, B. London, Lynne Rienner Publishers, 2003, 55-65.

www.europe.bg