ООН

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

Работа С КОМПЮТРИ - ПРАКТИКУМ

курсова работа

тема:

ООН

ПРОВЕРИЛ:

Н. Нетов

Изготвил:

Митко Владимиров Ангелов

Специалност Европеистика I курс

Фак. № : 99424

София

май, 2008 година

Съдържание

Съдържание. - 2 -

Уводни думи. - 3 -

Учредяване на ООН.. - 3 -

Цели и основни структури. - 4 -

Общо Събрание. - 5 -

Съвет за Сигурност. - 5 -

Икономически и социален съвет. - 6 -

Секретариат. - 6 -

Международен Съд. - 6 -

Съвет за Попечителство. - 6 -

България и ООН.. - 7 -

Програми, фондове и специализирани агенции. - 7 -

Световни дни на ООН.. - 7 -

Литература: - 10 -

Уводни думи

Организацията на обединените нации (съкратено: ООН) е създадена официално на 24 октомври 1945 г., когато уставът ѝ е ратифициран от петте постоянни страни членки — Китай, Съветският съюз, Съединените американски щати, Великобритания и Франция. Идея за създаване на организация, пазеща световният мир, съществува далеч преди тази дата. Първи опит в тази посока се явява учредяването на Обществото на народите (ОН) по време на Парижката мирна конференция[1]. Организация, която да съблюдава за мира и разбирателството между отделните народи и гарантира международната стабилност, е основна стъпка към осуетяването на сблъсъци на расова, етническа или държавна основа и по този начин предотвратява евентуален нов масивен военен конфликт. Последиците от двете световни войни пораждат желание у народите да предпазят бъдещите поколения от бедствията им. Именно в това се крие важността на ООН за историята на човечеството - да противостои на агресията, да установи приятелски отношения между нациите и да поддържа мирът и сигурността на Земята.

Учредяване на ООН

Провалът на ОН налага търсенето на нови решения за мироопазването в световен мащаб. Нужно е изграждането на нова структура, идейно подобна на Обществото. Тя трябва да вземе предвид неговите грешки и да спомогне гарантирането на световния ред по-ефективно от всякога.

Терминът Обединени нации води началото си от Втората Световна Война. С това име се назовават всички съюзници за борба срещу силите на Оста - Германия, Италия и Япония. Терминът, който е измислен от американския президент Франклин Рузвелт[2], добива световна значимост след подписването на Декларацията на Обединените Нации на 1 януари 1942 г.

Първата сериозна крачка към изграждането на постоянна организация се прави по време на Конференцията в Дъмбъртън Оукс, среща на Четирите Големи (САЩ, СССР, Великобритания и Китай), провела се от август до октомври 1944 г. Тези и по-късни преговори водят до изясняване на целите на организацията, предложения за членуващи страни и структурите ѝ и споразумение за поддържане както на мира и сигурността, така и на международното икономическо и социално сътрудничество.

Разговорите в Дъмбъртън Окс не достигат до цялостен план за учредяването на организация. Освен това САЩ и Великобритания не се съгласят със Съветския съюз по два въпроса- избирателната система на предложения Съвет за сигурност и членството на всички съставляващи СССР държави. Тези противоречия са изгладени на в Конференцията в Ялта. Там се достига и до споразумението, че новата организация трябва да наследи мандатната система и дейността на ОН.

По този начин става възможна Международната конференция за учредяване на ООН. Тя се провежда в Сан Франциско от 25 април до 26 юли 1945 г. и освен представители на всички участващи 46 държави редица неправителствени организации са поканени да окажат помощ при формирането на Хартата на ООН. Четири допълнителни държави (Аржентина, Белоруска ССР, Дания и Украинска ССР ) са допуснати до конференцията.

Международният секретариат работи на пет езика (английски, руски, френски, испански и китайски), които са приети за официални. Големите Четири се редуват за поемане на председателството на пленарните сесии. По-късно към тях е присъединена Франция. Правилото за единодушие при гласуване на решение е отменено. Установено е, че мерки могат да бъдат прокарвани в комитети, комисии или пленарни сесии чрез подкрепа от 2/3. Редица политически въпроси идват на дневен ред- статутът на колониалните държави, равенството между участничките, проблемът с налагането на вето в Съвета за сигурност, защитата на човешките права и др. Повечето от противоречията са разрешени чрез компромис. Като последствие от това малките, ориенталските и латиноамериканските държави успяват да променят предложенията от Дъмбъртън Окс.

Така на 26 юни 1945 г. общо 50 националности подписват Хартата, която влиза в сила на 24 октомври същата година. Полша не е представена на конференцията, но за нея е запазено място и тя се нарежда сред държавите основателки. Освен нея девет вражески (Германия, Италия, Япония, Австрия, Унгария, България, Румъния, Финландия и Тайланд) и осем неутрални страни (Швейцария, Испания, Португалия, Швеция, Ирландия, Афганистан, Исландия и Йемен) не участват в учредяването на организацията. Допреди няколко години България бе вписана в Хартата на ООН като "вражеска държава", въпреки че завърши Втората световна война на страната на демократичните съюзници и даде над 40 хил. жертви в борбата с хитлеризма.

Конференцията в Сан Франциско е първата от два века, която не е доминирана от Европа. Нещо повече, само девет европейски континентални страни западно от СССР взимат участие в нея. Желанието е да бъдат представени всички части от света наравно със Стария континент. Този факт е и израз на стремежа на ООН още от създаването си да бъде организация от световно значение и да не ограничава действията си само до Европа. Не случайно за нейно седалище е избран Ню Йорк.

Цели и основни структури

Основна цел на ООН е спазване на мира и сигурността. Основавайки се на принципите за равни права и самоопределяне на народите, тя развива и приятелските международни отношения. Организацията полага грижи за постигането на световно сътрудничество при разрешаването на международни проблеми от културно, икономическо, социално или хуманитарно естество. Междувременно ООН трябва да послужи като средище, където да се обединят усилията на всички нации за постигането на поставените цели.

Както в т.2 от Хартата се посочва сред основните принципи на организацията е базирането ѝ на суверенното равенство между страните членки. Те поемат задължението да не използват сила или заплаха за такава в противовес на целите на ООН. На сблъсъците трябва да се намира мирно разрешение. Страните членки на организацията са задължени да я подпомагат във всяко нейно предприето начинание. От държавите извън ООН се очаква да спазват нейните принципи и да действат в съответствие с тях. Според Хартата организацията няма да се ангажира с проблеми, засягащи вътрешната юрисдикция на която и да е от страните.

ООН има шест основни органа. Това са Общо събрание, Съвет за сигурност, Икономически и социален съвет, Съвет за попечителство, Международен съд и Секретариат.

Общо Събрание

Общото Събрание е съвещателният орган на ООН. В него вземат участие всички страни членки като всяка от тях дава един глас. Решения по съществени проблеми се приемат при мнозинство или 2/3 от гласовете в зависимост от важността на проблема.

Чрез своите съвещателни, надзорни, финансови и избирателни функции Общото Събрание заема основно място в дейността на ООН. То упражнява контрол върху действията на органите в социалната и икономическа сфера и на тези, занимаващи се с проблемите на несамоуправляващите се територии.

Общото Събрание получава годишни доклади от Генералния секретар, Съвета за Сигурност, Икономическия и Социален Съвет, Съвета за Попечителство и може да отправи предложения към тях.

Последните два органа извършват дейността си под егидата му. Общото Събрание също изпълнява надзорните си функции като контролира работата на Секретариата. Финансовата сила на събранието се дължи на разполагането му с бюджета на ООН. Избирателните функции на Общото събрание се изразяват в това, че то подбира членовете на Икономическия и Социален Съвет и избираемите членове на Съвета за Сигурност и Съвета за Попечителство. Освен това взима участие при избора на съдии в Международния Съд и посочването на Генерален Секретар. Заедно със Съвета за Сигурност Общото събрание има право да предложи поправки в Хартата, както и да свика конференция за ревизиране на същия документ.

Съвет за Сигурност

Основна грижа на Съвета за Сигурност е запазването на световния мир, което като главна цел на ООН му отрежда изключително важно място. Първоначално съветът се състои от единадесет члена- пет постоянни (САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай), единствените които имат право на вето, и шест непостоянни, избирани от Общото Събрание за период от две години.

С ратифицирането на поправка в Хартата през 1965 г. той нараства до петнадесет представени страни. Петте постоянни члена се запазват, а непостоянните се увеличават до десет. Последните трябва да бъдат избирани както следва: пет от Африка и Азия, един от Източна Европа, два от Западна и два от Латинска Америка. Председателството се поема от всеки член за един месец. При определяне на непостоянните членове Общото Събрание не само трябва да се стреми към справедливо географско разпределение, но също да отчете приноса на дадената държава за поддържането на световния мир и сигурност.

Съветът за Сигурност разследва всеки сблъсък или заплаха за реда, но може единствено да направи препоръки за мирното му разрешаване. От друга страна съветът може да изисква от страните членки да наложат различни санкции спрямо държава виновна за застрашаване или нарушаване на мира. Наказания може да влязат в сила и при проява на агресия или неизпълнение на решение на Международния Съд.

Икономически и социален съвет

Икономическият и социален съвет е отговорен за изпълнението на сложната система от икономически, социални, хуманитарни и културни дейности на ООН. Неговите двадесет и седем члена се избират от Общото събрание за три години с възможност за преизбиране. Въпреки че няма постоянни членове, страните,които са нужни за работата на съвета са редовно преизбирани. Дейността му е подпомагана от комисии, организирани на функционални или географски основи. Четири регионални комисии - за Европа, Азия и Близкия Изток, Латинска Америка и Африка- са създадени да се борят със специфични регионални икономически проблеми.

Секретариат

Секретариатът се управлява от Генерален Секретар, който е определен от Общото Събрание по предложение на Съвета за Сигурност. Мандатът му трае пет години и има възможност за преизбиране. Освен чисто административни, Генералният Секретар има и политически функции. Той е длъжен да представи на вниманието на организацията всяка заплаха за мира.Главния секретар назначава Върховен комисар по правата на човека.

Международен Съд

Международният Съд е основния правораздаващ орган на ООН и статутът му е неделима част от Хартата. Петнадесетте съдии са избирани от Общото Събрание и Съвета за Сигурност, които гласуват независимо един от друг. Страна може да има само един съдия. Основните цивилизации и правни системи трябва да бъдат представени. Съдиите служат девет години и не подлежат на преизбиране. Седалището на съда се намира в Хага.

Съвет за Попечителство

Съветът за Попечителство се направлява от Общото Събрание и надзирава администрацията в териториите под попечителство чрез отделни споразумения с управляващите ги държави.

България и ООН

България е приета за пълноправен член на ООН на 14 декември 1955 г., едновременно с Албания, Унгария, Румъния, Австрия, Йордания, Ирландия, Испания, Италия, Камбоджа, Лаос, Либия, Непал, Португалия, Финландия и Цейлон.

През 1960 г. България става член на Комитета по разоръжаването, а през 1962 г. e избрана в Комитета за приложение на Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи.

България участва като непостоянен член на Съветa за Сигурност три пъти: през 1966 - 1967, 1986 - 1987 и 2002 - 2003.

България активно се включва в мироопазващите операции на ООН - ОПМ: 1992 -1993 г в Камбоджа, 1995 - 1999 г. в Ангола, 1995 – 2000 г. в Таджикистан, 2000 - 2004 г. в Етиопия / Еритрея, от 1997 г. в Босна и Херцеговина, от 2000 г. в Косово, от 2002 г. в Афганистан, от 2004 г. в Либерия.

Програми, фондове и специализирани агенции

1. Детски фонд на ООН (ЮНИЦЕФ) помага на правителствата, общностите и семействата да направят света по-добро място за децата. ЮНИЦЕФ има мандат да защитава правата на децата, като за деца се смятат всички под 18 години.

2. Програма на ООН за развитие (ПРООН) координира дейността на ООН по преодоляване на слабото развитие. Тя управлява финансови ресурси от 2,3 млрд долара и осигурява помощи за развитие в системата на ООН.

3. Фонд на ООН за населението (ФНООН)помага на развиващите се страни и страните в преход да подобряват репродуктивното здравеопазване, да провеждат политика за семейно планиране и сексуално здраве.

4. Служба на Върховния комисар на ООН за бежанците (ВКБООН) координира международните действия за защита на бежанците.

5. Програма на ООН по околната среда (ЮНЕП) насърчава партньорството в областта на околната среда.

6. Международен фонд на ООН за жените (ЮНИФЕМ) подпомага равенството на половете.

7. Международна организация на труда (МОТ) подкрепя социалната справедливост и международно признатите човешки и трудови права.

8. Организация на ООН по прехраната и земеделието (ФАО) подпомага селскостопанското развитие и продоволствената сигурност.

9. Организация на ООН за образование, наука и култура (ЮНЕСКО) е създадена да изгради продължителен мир в света, основан на интелектуалната и моралната солидарност на човечеството.

10. Световна здравна организация (СЗО) изпълнява програми за контрол и премахване на болестите и се стреми да подобри качеството на живота.

Световни дни на ООН

Януари

1 януари - Ден на глобалното семейство (празнува се от 1 януари 2000 г., резолюцията на ООН е приета през 2001 г.) 27 януари - Международен възпоменателен ден на Холокоста (въведен е в Германия през 1996 г., ООН приема резолюция през 2005 г.)

Февруари

2 февруари - Световен ден на влажните зони (по повод на Конвенцията от същата дата през 1971 г.; за първи път се отбелязва през 1997 г.) 4 февруари - Световен ден за борба с рака (отбелязва се от 2000 г.) 21 февруари - Международен ден на майчиния език (прокламиран от ЮНЕСКО през 1999 г.)

Март

8 март - Международен ден на жената (за първи път е честван на 28 февруари 1909 г. в САЩ) 21 март - Международен ден срещу расовата дискриминация (по повод на полицейската стрелба срещу протестиращи жени в Южна Африка, обявен за международен ден от ООН през 1966 г.) 22 март - Световен ден на водите (обявен е през 1992 г.) 23 март - Световен ден на метеорологията 24 март - Световен ден за борба с туберкулозата (обявен от СЗО през 1996 г.)

Април

7 април - Световен ден на здравето (обявен от СЗО през 1948 г., отбелязва се от 1950 г.) 23 април - Световен ден на книгата и печата (за първи път се празнува по идея на ЮНЕСКО през 1995 г.) 26 април - Световен ден на авторското право (отбелязва се от 2001 г.)

Май

3 май - Световен ден на свободата на словото (приет с резолюция на ООН през 1993 г.) 15 май - Международен ден на семейството 17 май - Международен ден на телекомуникациите 21 май - Международен ден на културното разнообразие, диалог и развитие 22 май - Международен ден на биологичното разнообразие 29 май - Международен ден на омиротворителите от ООН 31 май - Световен ден без тютюнопушене (въведен от СЗО през 1997 г.)

Юни

1 юни - Международен ден на децата 4 юни - Световен ден в защита на децата, жертви на агресия 5 юни - Световен ден на природата (обявен с резолюция на ООН през 1972 г.) 14 юни - Световен ден на кръводаряването 17 юни - Световен ден срещу опустиняването и сушата 20 юни - Световен ден на бежанците (приет с резолюция на ООН през 2000 г., отбелязва се от 2001 г.) 26 юни - Международен ден против употребата и търговията с наркотици (приет с резолюция на ООН през 1987 г.)

26 юни - Международен ден в подкрепа на жертвите на изтезания

Юли

първата събота на юли - Международен ден на кооперациите 1 юли - Световен ден на народонаселението (приет с резолюция през 1989 г. по повод раждането на 5-милиардния жител на планетата през 1987 г.)

Август

Септември

8 септември - Международен ден на грамотността (приет с резолюция през 1965 г.) 16 септември - Международен ден за защита на озоновия слой (приет с резолюция на ООН през 1994 г.) 21 септември - Международен ден на мира(приет с резолюция на ООН през 1981 г.)

Октомври

1 октомври - Международен ден на възрастните хора 2 октомври - Международен ден без насилие (приет с резолюция на ООН през 2007 г.) 5 октомври - Световен ден на учителя (празнува се по инициатива на ЮНЕСКО от 1994 г.) 10 октомври - Световен ден за психично здраве (отбелязва се от 1992 г.) 16 октомври - Световен ден на храните (приет с резолюция на ООН през 1979 г., отбелязва се от 1981 г.) 17 октомври - Международен ден за борба с бедността (приет с резолюция на ООН през 1992 г., отгбелязва се от 1993 г.) 24 октомври - Ден на Обединените нации (обявен порез 1948 г., отбелязва се от 1949 г.) 24 октомври - Световен ден за развитие на информатиката

Ноември

6 ноември - Международен ден за защита на природата по време на войни и военни конфликти 16 ноември - Международен ден на толерантността (предложен от ЮНЕСКО през 1995 г., приет с резолюция на ООН през 1997 г.) 20 ноември - Световен ден на децата (приет с резолюция през 1954 г.) 21 ноември - Световен ден на телевизията (приет с резолюция на ООН през 1996 г.) 25 ноември - Международен ден за елиминиране на насилието срещу жените (приет с резолюция на ООН през 1999 г.) 29 ноември - Международен ден на солидарност с народа на Палестина (приеман и потвърждаван с резолюции на ООН през 1977, 1979 и 2001 г.)

Декември

1 декември - Световнен ден на болните от СПИН (започва да се отбелязва със здравни инициативи през 1988 г., от 2004 г. е световен ден) 2 декември - Международен ден за борба с робството 3 декември - Международен ден на инвалидите (приет с резолюция на ООН през 1992 г.) 5 декември - Международен ден на доброволците за икономическо и социално развитие 7 декември - Международен ден на гражданската авиация (прокламиран е за отбелязване през 1992 г., първото честване става през 1994 г.) 9 декември - Международен ден срещу корупцията 10 декември - Световен ден за човешки права (приет е с резолюция на ООН през 1948 г., за първи път се отбелязва през 1950 г.) 18 декември - Международен ден на мигрантите 20 декември - Международен ден за човешка солидарност

таблица 1 : Световни дни на ООН.

Литература:

Ваис, М. Международните отношения след 1945г. С., Кама, 2004.

www. Wikipedia.bg

---

[1] Парижката мирна конференция е свикана във Версай, Париж, на 18 януари 1919 година след края на Първата световна война. Датата не е избрана случайно.

[2] Франклин Делано Рузвелт (на английски: Franklin Delano Roosevelt) (30 януари, 1882 – 12 април 1945) е бил 32–я президент на САЩ (1933– 1945). Имал е най – дългия мандат и е единственият президент, който е избиран повече от два пъти за тази длъжност, като е една от основните фигури в историята на 20 век.

The widow’s best friend

(аналитично есе[1])

I. Увод

Книгата е хубава,

ако авторът казва в нея само това,

което трябва, и така както трябва.

Аристотел

Литературата свързана с Европейския съюз (ЕС) категорично не е едно от най-интересните четива. Това се знае и не се оспорва от никой. Учредителни договори, право на Европейския съюз това е трудно препятствие за всеки студент от специалност Европеистика, но и не само за него. Да си припомним само примера с Лисабонския договор, на който не отдавна станахме свидетели. Една от причините ирландците да гласуват отрицателно беше, че никой не си бе направил труда да прочете Договорът за реформа. А причината за това бе, че текстът е 300 страници.

Книгата ‘Life of the European Mandarin’ на Дерк-Ян Епинк (бивш "мандарин" - високопоставен служител на Европейската комисия) определено прави изключение. Хумористичният стил на автора правят от сухата материя - как се прави политика в ЕС - забавно и увлекателно четиво.

II. Как се прави „европейска” политика?

В главата The Widow’s Best Friend авторът показва процеса на взимане на решение в Общността с конкретния пример – либерализирането на пощенските служби в страните-членки. Четейки тази глава аз намерих в нея неща, които вече знаех, неща за които подозирах, че са така и неща, за които не бях предполагал. Но основното, което се утвърди в мен беше, че европейската политика е политика на компромиси и „заобиколните” пътища.

Ще започна с нещата, които знаех за взимането на решения в Общността и които бяха онагледени с конкретния пример за пощенските служби. Европейската комисия дава инициатива за политика. Европейският парламент има до голята степен консултативна роля. (В последствие правомощията му са разширени – сега има функция на съзаконодател заедно с Съвета на министрите по повечето въпроси, свързани с ЕС.) Съветът на министрите решава или узаконява на основата на предложения, направени от Европейската комисия.

Продължавам с неща, които се знаят, като неписано правило – “If the French are against it, you’ll never succeed. Wise words, as always.” Като страна основателка Франция винаги е играела ключова роля в ЕС. А що се отнася до твърдението, че ако Франция е против, нещата няма как да продължат и да стигнат до успех, съществуват много доказателства, които дават право да се твърди, че това е неписано право. Нека посоча примера за „кризата на празния френски стол” и последвалия „Люксембургски компромис”. А ако някой смята, че 1965/1966 г. е твърде назад във времето и мисли, че нещата са се променили съществено да си припомни френския референдум през май 2005 г., с който французите отхвърлиха Евроконституцията. Едва ли сега заради ирландците ще се прави нов договор.

Но има неща, които не се знаят и няма как да се предполагат. Това са неща от „кухнята” на Комисията, които са описани с подробности и в хумористичен стил в тази глава от книгата. Авторът разкрива цялата схема от „backdoor politics”, “political manipulation”, “tea and cofee visits” и т.н. Интересно е и че бъдещи решения могат да се подготвят в бар – “La Motr Subite”.

Няма как да не направи впечатление и факта, че пресата се използва успешно като средство ( или по скоро оръжие) за манипулация и прокарване на желаната политическа линия. – “Financial Times (of course), Wall Street Journal and the Economist.”

III. Заключение. Life of a European Mandarin.

Думата мандарин идва от санскрит (mantrin) и означава съновник, съветник, министър. Използвана е в миналото за наименование на висш чиновник в Китай. Едва ли Европейската комисия изповядва принципите на източните култури. Предполагам по този начин авторът я иронизира заради задкулисните игри. Защото кои дърпа конците? Комисарите, Парламентът, министрите или по-скоро европейските мандарини?

---

[1] Аналитично есе върху главата The Widow’s Best Friend от книгата Life of a European Mandarin на Дерк-Ян Епинк.

юридическа отговорност

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ВЪВЕДЕНИЕ В ПРАВОТО И ПРАВНИТЕ СИСТЕМИ НА ЕВРОПА

курсова работа

тема:

юридическа отговорност

ПРОВЕРИЛ:

ст.н.с. II ст. Валентин Георгиев

Изготвил:

Митко Владимиров Ангелов

Специалност Европеистика I курс

Фак. № 99424

София

май, 2008 година

Съдържание:

Уводни бележки. 2

Понятие и обща характеристика. 3

Юридическа отговорност и обществена отговорност. 4

Основания за юридическата отговорност. 5

Виновна и обективна отговорност. 8

Функции на юридическата отговорност. 8

Видове юридическа отговорност. 9

Използвана литература: 10

Уводни бележки

Теоретичните проблеми на юридическата отговорност са класическа тема за правната наука като цяло и за общата теория на правото в частност. Юридическата отговорност е най-важният аспект на държавната принуда в правото (другото нейно проявление са т.нар. мерки на защита – профилактични и превантивни мерки). Тя е една от специфичните прояви на общосоциалната отговорност, но проявява, характеризираща се със своеобразни белези, които я правят феномен в правото.

Понятие и обща характеристика

По своята природа юридическата отговорност намира израз в задължението на субекта на правото да претърпи определени мерки на държавно-принудително въздействие (санкции) за извършено от него правонарушение. Юридическата отговорност е своеобразна реакция на държавата, нейната „ответна мярка” за извършеното правонарушение. Обстоятелсвото, че правонарушителя трябва да претърпи съответните санкции – лишенията от личен, имуществен или организационен характер са за извършеното от него правонарушение е най-важната отличителна черта.

По дефиниция юридическата отговорност е специфична система от правоотношения, произтичащи обикновено от наличието на състав на правонарушение, със субекти от една страна, по принцип, субект на правото, овластен от позитивното право да определя и/или да налага мярка на юридическата отговорност(това най-често е специализиран държавен орган), и от друга – субект на правото, правонарушител, главното в съдържанието на която система от правоотношения е определянето и реализирането на съответната конкретна юридическа мярка за отговорност (конкретизирана юридическа санкция), с което се постига ограничаване или лишаване на правонарушителя от съответни дадени блага (субективни права) или пък му се възлагат юридически задължения.

Съвременното цивилизовано разбиране на юридическата отговорност излкючва по дифиниция т. нар. самопомощ в правото (тя може да се реализира в излкючително редки случаи). Формулата „око за око, зъб за зъб” отдавна е преодоляна. Тук става дума за много сериозно навлизане в имуществената, организационата, дори личностната сфера на субекта на правото, което често опира до изключително важни негови ценности (свободата, дори живота на човешкия индивид). И за да се гарантира, че юридическата отговорност действително ще се осъществи като феномен на правото, че тя няма да надхвърли своята основна задача – промяна в ценностната скала на правонарушителя и да се изроди в излишна жестокост, само компетентен държавен орган със съответните определени знания и опит, може да търси юридическа отговорност.

Юридическата отговорност по своето съдържание се изразява в прилагане на определени мерки на държавно-принудително въздействие – юридически санкции.те са своеобразна мярка за извършено виновно поведение.

Едната страна на охранителното правоотношение, в рамките на което се осъществява юридическата отговорност, е винаги компетентен държавен орган, който може да търси юридическа отговорност, да я възложи. Тя (юридическата отговорност) възниква върху основата на действащото право и се осъществява в рамките на действащата правна сиситема, подчинява се на общите принципи на правната сиситема. Юридическата отговорност е единна и всеобща за цялата страна по своите основания, предели и условия за осъществяване. Тя се развива в рамките на охранителни правоотношения, което означава, че действа посредством механизма на юридическите права и задължения. Осъществява се в рамките на развити процесуални форми.

Юридическа отговорност и обществена отговорност.

Юридическата отговорност като вид обществена отговорност.

Отговорността е неизбежна съставка на обществото. Отговорността е част от съдържанието на обществото. Отговорността не е атрибут на човешкото общество, не е признак или свойство на обществото. Вечния проблем "престъпление и наказание". Отговорност въобще и социална отговорност.

Социалната отговорност са неблагоприятните последици, изразяващи се в отнемане или ограничаване или възлагане на социални права или задължения, извършено от оторизиран за това от социалните норми социален субект спрямо друг социален субект, нарушил социални норми.

Обществената (социалната) отговорност има признаци (белези, характерни черти). Произтича от наличието на нарушение на социалните норми. Тя е специфична система от обществени отношения, възникващи във връзка с налагането на обществена санкция спрямо нарушителя на обществена норма. Обществената отговорност има поне два субекта, като един от субектите й е винаги е социален субект, нарушител на съответните социални норми, а другия неин задължителен субект е социален субект, овластен от социалните норми да определя и конкретната мярка на социална отговорност (т. е. конкретната социална санкция). Особеност на съдържанието й е това, че се реализира определена мярка на отговорност (налага се конкретна социална санкция), определена от социалните норми. Това съдържание има характер на обществена последица, то е форма на обществена принуда. Обект на социалната отговорност са определени социални права и задължения на социалните субекти, нарушители на социалните норми, свързани с определени материални и нематериални блага. Тя се осъществява по ред, определен от социалните норми, и в случаите, определени от социалните норми.

В крайна сметка обществената (социалната) отговорност може да се определи като специфична система от обществени отношения между социален субект, овластен от социалните норми да определя и налага мяра на обществена отговорност, и социален субект, нарушител на социалната норма, главното в съдържанието на които е реализацията на определена мярка на обществена отговорност (социална санкция, изразяваща се в ограничаване или в отнемане на социални права) във връзка с извършването на нарушение на социална норма.

Основания за юридическата отговорност

Без правонарушение няма юридическа отговорност. Този постулат на съвременното цивилизовано правно мислене в най голяма степен характеризира дълбоката същност на юридическата отговорност и нейната социална и правна природа. Най-важно основание на юридическата отговорност е правонарушението – виновно извършено социално вредно деяние на деликтоспособно лице. Основна характеристика на правонарушението е, че то е виновно извършено деяние. На свой ред вината представлява субективното отношение на дееца към извършеното от него деяние и настъпилите от това деяние социални вредни последици.

Субект на такова подение може да бъде само деликтоспособно лице. Основните форми на вината може да се очертаят като умисъл и напредпазливост. Умисълът бива два вида пряк и евентуален. За да е налице пряк умисъл е необходимо лицето да съзнава характера на своето поведение и да разбира настъпилите от него правни последици. Това се определя като интелектуален план. Като волеви план се определя желанието от настъпване на тези правни последици от лицето.

При евентуалния умисъл деецът трябва да съзнава характера на своето поведение и настъпилите от него правни последици. Различията във волеви план са – деецът не цели настъпването на тези правни последици, но се съгласява евентуално с тяхното настъпване, приема ги. Непредпазливостта също бива два основни вида небрежност и самонадеяност.

При небрежността е необходимо в интелектуален план – деецът не съзнава характера на своето поведение, неразбира и правните последици, които ще настъпят от него. Във волеви план деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на тези правни последици.

При самонадеяността и в интелектуален план – деецът съзнава много добре какво върши, както и характера на правните последици, които ще настъпят след неговото деяние.

Във волеви план той субективно необосновано се надява, че има достатъчно възможности да предотврати настъпването на тези неблагоприятни правни последици.

Трябва да се облежи, че взависимост от дълбоките различия и специфики на юридическия режим в различните проявления на правната материя се открояват два основни принципа във връзка с реалното осъществяване на идеята за вината. В наказателната материя основен принцип е така наречената презумция за невинност – предположение, съгласно което деецът се предполага да е невинен, докато не бъде доказано обратното. Тук на преден план излиза хуманитарната природа на правото, неговото дълбоко социално пристрастие към слабата страна. В наказателната материя мерките, които трябва да претърпи правонарушителят навлизат дълбоко в неговата имущесвена, лична и организационна сфера. Тук именно те могат да засегнат такива изключително важни негови ценности, каквито са свободата и живота. Точно за това е необходима изключителна важна гаранция, че това винаги ще бъде направено само върху основата на правото, само в границите на правото без излишно да се засягат достойнството и другите важни ценности на личността. В практически план значението на презумпцията за невинностсе изразява в преди всичко в това, че право наръшителя се освобождава от задължението да доказва своята невинност. Неговата виновност следва да се докаже от съответните компетентни държавни органи, разполагащи с необходимита средства и възможности.

В гражданската натерия действа точно обратната презупмция – презумпцията за виновност, което означава, че право нарушителят се предполага за виновен до доказване на противното. Това е така, тъй като в гражданската материя основната същност на правото като мяра на социалната справедливост се проявява в преди всичко в това, че то трябва да обезпечи интересите на потърпевшия. Затова би било несправедливо този, който е претърпял вредите да носи задължението и да доказва вината на правонарушителя. Тежестта на доказване се разпределя и за двете страни. Потърпевшия следва да доказва обективната страна на правонарушението, т.е. деянието и настъпилите от него материални (морални) вреди. Правонарущителя следва да доказва своята невинност, т.е. че неговото поведение не е причина за настъпването на тези вреди или пък факти, които доказват, че то не е могло да предотврати настъпването на тези вреди.

Това обстоятелство, а също така и презумираната в гражданското право добросъвестност определена най-вече като грижа на добър стопанин обяснява защо тук типичната форма на вината е небрежността.

Но извършването на правонарушението като основно фактическо основание на юридическата отговорност не е достатъчно. Това е така, тъй като правонарушението като такова се явява непосредствено правно основание, правообразуващ само за възникването на съответното охранително правоотнощение, в рамките на което по принцип се осъществява юридическата отговорност. Всъщост юридическата отговорност в същинския смисул на думата (разбирана най-вече като съотвтни санкции, които следва да претърпи правонарушителя) настъпва едва след известно вътрешно развитие на охранителното правоотношение – тогава, когато компетентният държавен орган издаде съответния прилагащ юридически акт (съдебна присъда, съдебно решение и т.н.).

Всичко това означава, че основанията за юридическата отговорност се свеждат до сложен фактически състав, който включва многообразни фактически обстоятелсва (правонарущение, деликтоспособност (вменяемост), личността на правонарушителя, характер и значение на регулираните фактически обществени отношения, наличието или липсата на допълнителни обстоятелства – смекчаващи или отежняващи вината обстоятелства и др.). Сред тях основните звена на този сложен фактически състав, който води до юридическа отговорност са: състав на правонарушението и правоприлагащ акт на съответен компетентен държавен орган.

Тук правоприлагащият акт представлява по своята същност решението на компетентния държавен орган, обективирано и закрепено по съответния ред в определен юридически акт, с което се възлага юридическа отговорност (санкциите). Основното назначение на правоприлагащия акт е да внесе определеност на охранителното правоотношение: ясно и категорично да констатира съответното правонарушение, а също така и личността на правонарушителя, да определи точно и ясно мерките на отговорността, които трябва да претурпи правонарушителя. С праворпилагащия акт ясно и категорично е произнася компетентният държавен орган и дали има обстоятелства за освобождаване от юридическата отговорност (пълно или частично).

Виновна и обективна отговорност

В сложния и противоречив процес на правната еволюция съвременното цивилизовано правно мислене ясно и категорично свързва юридическата отговорност с идеятая за вината. Правонарушителят претърпява определени държавно-принудителни мерки, защото е виновен. И именно затова той следва по определен начин да бъде осъден от обществото и държавата.

Заедно с това в някои области на правото (преди всичко в гражданското право) се допуска изключение от преинципа за виновната отговорност в полза на една друга юридическа конструкция – отговорността без вина. Това е така поради специфичните функции на отговорността на гражданското право, където много често се съчетават по своеобразан начин наказателният и компенсационният момент. Затова по чисто практически съображения тук е невъзможно да се търси юридическа отговорност само, когато е налице вината. От там и обективната необходимост и от юридическата конструкция за отговорност без вина, и или т. нар. обективна отговорност (например отговорността на родителите за причинените вреди на техните малолетни деца).

Функции на юридическата отговорност

Функциите на юридическата отговорност са обусловени от нейната социална природа, от своеобразиата й като юридически фенонем и от социалното йзначение в механизма на правното регулиране. Най-важната функция на юридическата отговорност е нейната предупреждаващо-възпитателна функция. В крайна сметка тя има за цел главно така да преустрои ценностната скала на правонарушителя, че той в бъдеще да не извършва правонарушения. В това намира израз и т. нар. в литературата специалана превенция. Заедно с това, тъй като охранителното правоотношение се осъществява публично, всички останали правни субекти могат да си маправят извода какво би последвало, ако и те си позволят да извършат правонарушение (генерална превенция).

Освен това друга основна функция на юридическата отговорност е наказателната. Посредством нея юридическата отговорност се осъщестява като мяра за социална справдливост – спавдливо е, когато се извършва правонарушение т.е. виновно извършено деяние довеждащо до настъпването на социално вредни последици правонарушителя на свой ред да изтърпи съответната ответна реакциа на обшеството и държавата, чрез която той ще бъде наказан за своето деяние – да претърпи определени лишения от имушествен организационен или личностен план.

Наред с наказателната функция в редица случаи юридическата отговорност има и т.нар. правовъзтановителана функция. Тя е присъща главно на юридическата отговорност в сферата на гражданското право, което означава сферата на имуществените правоотношения. Тук задължението да се изтърпят съответните мерки на държавно принудително въздействие (санкциите) се изразяват не само във вид на пасивно поведение, т.е. не само претърпяване, но и във вид на положително активно поведение, на положителни действия (например възтановяване на претърпените щети при неизпълнение на определено юридическо задължение). Осъществяването на правовъзтановителната функция е свързано главно с осигуряване на материалния интерс на потърпевшия.

Видове юридическа отговорност

С оглед начина и реда, според който се осъществява привличането към юридическа отговорност, различаваме два вида.

Отговорност, която се осъществява ex officio с оглед привличането на компетентни държавни органи (съдебни или административни). Тя по принцип се осъществява при реализирането на по строги мерки на държавно-принудително въздействие.

Отговорност, при която правонарушителя се привлича от самия управомощен – преди всичко в гражданското, трудовото право. Често държавно-принудителният характер се реализира в „скрит вид”.

От гледна точка на спецификата на основанията (т.е. в зависимост от раличния характер на правонарушението), юридическата отговорност бива четири вида. Една от тях е гражданскоправна юридическа отговорност. Непосредствено основание тук е т.нар. деликт (нарушението в гражданското право). Следващият вид е административна юридическа отговорност. При нея непосредствено основание е административното правонарушение. Друг вид е дисциплинарната юридичвска отговорност – като резултат на дисциплинарното правонарушение. Последният вид, който е в резултат на извършено правонарушение с най-висока степен на обществена опастност (престъплението), е наказателната юридическа отговорност.

Всеки от тези видове юридическа отговорност се осъществява върху плоскостта на съответния правен отрасъл и с оглед на спецификата на юридическия режим в него.

Използвана литература:

1. проф. д-р Златарев Е. Основи на правото. С., 2003.
2. проф. Бойчев Г. Юридическа отговорност. С., 1994.
3. доц. д-р Милкова Д. Обща теория на правото. С., 2000.