от Портал Европа
http://www.europe.bg/htmls/page.php?id=35097&category=223
събота, 19 февруари 2011 г.
понеделник, 28 юни 2010 г.
Европейската културна идентичност и българската перспектива
I. Произход и същност на европейската културна идентичност
В своята книга "Цивилизацията" Кенет Кларк припомня думите на Джон Ръскин - "Великите нации пишат своите автобиографии в три ръкописа - книгата на делата им, книгата на словата им и книгата на изкуствата им. Не можем да разберем нито една от тези книги, ако не прочетем и другите две, но единствената, която заслужава доверие, е последната." "Цивилизацията" на К. Кларк представлява една сбита, но достатъчно пълна представа за развитието на западноевропейското изкуство. В тази книга авторът проследява тънката нишка на взаимодействие на различните култури. Тази "тънка нишка", за която говори К. Кларк всъщност е преплитането на европейската култура.
Започвам есето си така, защото смятам, че Европа трябва да се разглежда като едно цяло, като една цивилизация, изградена от различни култури и народи, но обединени под един общ купол. Европейската култура за мен е съвкупност от културните достижения на европейските нации, защото зрънцето на изкуството е покълнало във всяка една държава на Стария континент и в това се изразява богатството и пълнотата на европейската култура.
Всъщност няма една европейска култура. По-правилно е да се каже, че има съвкупност от различни европейски култури и всички тези култури представляват едно семейство - Европейското семейство. Европа научи своя урок по толерантност. Сега всички европейски култури съжителстват спокойно и се обогатяват, взаимодействайки по между си, а гарант за това е Европейският съюз, който развива и насърчава междукултурния диалог и плурализъм.
По думите на г-жа Дорис Пак, председател на Комисията по култура и образование в Европейския парламент , идентичността на гражданина на Европейския съюз прилича на руска матрьошка - едно върху друго се подреждат светоусещанията му като родно място, роден регион, родна държава и най-отгоре е европейската идентичност: "Всичко това е вътре в нас. И този факт става възможен единствено благодарение на Европейския съюз, който ни помага да бъдем всичко това едновременно".
Съвременният европеец наистина се възприема като гражданин на една голяма европейска политическа и културна общност, основана на общ исторически и културен произход.
За да разберем европейската културна идентичност, трябва да я сравним с нещо познато и да намерим приликите и разликите. Сравнението е един от най-добрите методи на познание и затова ще сравним европейската културна идентичност с националната идентичност.
Исторически погледнато националната идентичност бива два вида: политико-гражданска, която обединява нацията на база политическа общност, общи държавни граници и правила и етническа, която консолидира общността на база общ произход, история, език и култура. Първият вид (политико-гражданската идентичност) е иницииран от държавата, а вторият (етническата идентичност) от обществени движения и интелектуалци. Така се приема, че Франция и Великобритания, ранно централизирали се държави, са възникнали като политически нации, стъпващи преди всичко на политико-гражданската идентичност, а Италия и Германия, както и държавите от Балканите, вкл. България, са пример на културни нации, в които етническата идентичност е водеща, т.е. националната идентичност се определя на базата на идеята за общ произход и език.
Европейската културна идентичност се мисли като етническа идентичност. Тя стъпва на общо културно наследство, история и религия. Но също така все повече европейската културна идентичност започва да се свързва с европейското гражданство, правата и политическото участие, които произтичат от него. Така двата модела се сливат и допълват. Европейската културна идентичност, произтичаща от европейското гражданство, се свързва със спазване на права и задължения, зачитането на върховенството на закона и принципите на правовата държава и демокрацията. В този план тя (европейската културна идентичност) се гради на гражданската активност, толерантност, уважението към другите и отвореността към културното многообразие, отричайки всякакви форми на дискриминация и ксенофобия.
Това позволява да стигнем до заключението, че европейското гражданство е израз на европейската културна идентичност. Понятието "европейско гражданство" е въведено с "Договора за европейския съюз" (ДЕС) от Маастрихт през 1992 г. Държавите членки са водени от амбицията да установят пряка политическа връзка между съюза и индивида и да спомогнат за по-активното му привличане в социалния, икономическия, политическия и културния живот на ЕС, без значение гражданин на коя от страните-членки е и в коя пребивава постоянно. Съюзът си поставя за цел: "да задълбочава защитата на правата и интересите на гражданите на своите държави членки чрез въвеждане на гражданство на Съюза" - чл. 2 от ДЕС. Докато в рамките на националната държава понятието "гражданин" се развива около политическите права на личността, то в общостното право това понятие възниква около икономическото право на свободно движение. Но политическото измерение на европейското гражданство се развива с правото на участие в общински избори в държавата по пребиваване, правото на участие в изборите за Европейски парламент, правото на дипломатическа и консулска защита, правото на европейския гражданин да ползва собствения си език и др.
Ясно е, че Европа постигна своето обединение, тръгвайки от икономическата интеграция, но също така са известни и думите на Жан Моне, един от бащите на Европейските общности, четвърт век след началото на европейската интеграция, че ако този процес трябваше да започне отново, то той би го започнал с културата. Думите на Ж. Моне трябва да се тълкуват в светлината на това колко важен е междукултурният диалог за успешната интеграция и че взаимодействието между европейските култури е силен фактор за обединение.
Европейската културна идентичност е резултат от всички тези процеси. Тя трябва да се възприема едновременно и като наследство, което трябва да съхраним и обгрижваме и като проект, за чиято реализация трябва да работим.
II. Ролята на България и нейните възможности
Ролята на България не може да бъде друга освен да обогати и да развива европейската културна идентичност. България допринася за културното многообразие чрез изключително богатата си история, кирилицата и културните си достижения във всички изкуства. Нашата страна притежава голямо културно богатство. Освен да го съхрани успешно, тя трябва да запознае европейската общественост с красотата му. Само така България ще заеме своето достойно място в Европейското семейство.
Инициативи като "Международната година за сближаване на културите" под егидата на ЮНЕСКО, "Алианс на цивилизациите" на ООН и др. имат за цел да покажат колко е важен междукултурният диалог, както в европейски план, така и в световен. Подобни инициативи трябва да продължават да намират реализация в България, за да се изгражда мисленето на обществото за принадлежност към европейската културна идентичност, толерантност и интерес към различието.
Като страна членка на Европейския съюз България играе ключова роля в диалога със съседните страни на съюза и максимално се ангажира в поддържането на стабилността на региона и неговото развитие. Стратегическото географско разположение на България, което представлява кръстопът между Запада и Изтока, трябва да послужи като мост между различните култури, като допирна тяхна точка, а не като граница.
III. Като заключение
Културата, под формата на различните изкуства, е универсален език, на който Европа се учи да говори и този "универсален език" ни обединява. С тази метафора искам да каза, че Старият континент винаги е представлявал едно цяло като културна общост. И ако някой се съмнява в това или в съществуването на европейската културна идентичност, може лесно да разсее тези съмнения с едно посещение в музей или библиотека.
Старият свят се освободи от безумието и разшири кръгозора си отвъд националната държава. Така Хенри Кисинджър характеризира концепциите за западно единство в своята книга "Дипломацията". България вече е част от това единство. Сега българското общество трябва да се научи да мисли през призмата на Европейския съюз и това ще стане най-лесно чрез насърчаване на културното многообразие и културен обмен.
Библиография
1. Кларк, К. "Цивилизацията", С., Български художник, 1977
2. Попова, Ж. "Право на Европейския съюз", С., Сиела, 2009
3. Кисинджър, Х. "Дипломацията", С., Труд, 1997
4. Кабакчиева, П. "Национална идентичност и европейско гражданство", С., Институт отворено общество, 2009
5. www.europe.bg
В своята книга "Цивилизацията" Кенет Кларк припомня думите на Джон Ръскин - "Великите нации пишат своите автобиографии в три ръкописа - книгата на делата им, книгата на словата им и книгата на изкуствата им. Не можем да разберем нито една от тези книги, ако не прочетем и другите две, но единствената, която заслужава доверие, е последната." "Цивилизацията" на К. Кларк представлява една сбита, но достатъчно пълна представа за развитието на западноевропейското изкуство. В тази книга авторът проследява тънката нишка на взаимодействие на различните култури. Тази "тънка нишка", за която говори К. Кларк всъщност е преплитането на европейската култура.
Започвам есето си така, защото смятам, че Европа трябва да се разглежда като едно цяло, като една цивилизация, изградена от различни култури и народи, но обединени под един общ купол. Европейската култура за мен е съвкупност от културните достижения на европейските нации, защото зрънцето на изкуството е покълнало във всяка една държава на Стария континент и в това се изразява богатството и пълнотата на европейската култура.
Всъщност няма една европейска култура. По-правилно е да се каже, че има съвкупност от различни европейски култури и всички тези култури представляват едно семейство - Европейското семейство. Европа научи своя урок по толерантност. Сега всички европейски култури съжителстват спокойно и се обогатяват, взаимодействайки по между си, а гарант за това е Европейският съюз, който развива и насърчава междукултурния диалог и плурализъм.
По думите на г-жа Дорис Пак, председател на Комисията по култура и образование в Европейския парламент , идентичността на гражданина на Европейския съюз прилича на руска матрьошка - едно върху друго се подреждат светоусещанията му като родно място, роден регион, родна държава и най-отгоре е европейската идентичност: "Всичко това е вътре в нас. И този факт става възможен единствено благодарение на Европейския съюз, който ни помага да бъдем всичко това едновременно".
Съвременният европеец наистина се възприема като гражданин на една голяма европейска политическа и културна общност, основана на общ исторически и културен произход.
За да разберем европейската културна идентичност, трябва да я сравним с нещо познато и да намерим приликите и разликите. Сравнението е един от най-добрите методи на познание и затова ще сравним европейската културна идентичност с националната идентичност.
Исторически погледнато националната идентичност бива два вида: политико-гражданска, която обединява нацията на база политическа общност, общи държавни граници и правила и етническа, която консолидира общността на база общ произход, история, език и култура. Първият вид (политико-гражданската идентичност) е иницииран от държавата, а вторият (етническата идентичност) от обществени движения и интелектуалци. Така се приема, че Франция и Великобритания, ранно централизирали се държави, са възникнали като политически нации, стъпващи преди всичко на политико-гражданската идентичност, а Италия и Германия, както и държавите от Балканите, вкл. България, са пример на културни нации, в които етническата идентичност е водеща, т.е. националната идентичност се определя на базата на идеята за общ произход и език.
Европейската културна идентичност се мисли като етническа идентичност. Тя стъпва на общо културно наследство, история и религия. Но също така все повече европейската културна идентичност започва да се свързва с европейското гражданство, правата и политическото участие, които произтичат от него. Така двата модела се сливат и допълват. Европейската културна идентичност, произтичаща от европейското гражданство, се свързва със спазване на права и задължения, зачитането на върховенството на закона и принципите на правовата държава и демокрацията. В този план тя (европейската културна идентичност) се гради на гражданската активност, толерантност, уважението към другите и отвореността към културното многообразие, отричайки всякакви форми на дискриминация и ксенофобия.
Това позволява да стигнем до заключението, че европейското гражданство е израз на европейската културна идентичност. Понятието "европейско гражданство" е въведено с "Договора за европейския съюз" (ДЕС) от Маастрихт през 1992 г. Държавите членки са водени от амбицията да установят пряка политическа връзка между съюза и индивида и да спомогнат за по-активното му привличане в социалния, икономическия, политическия и културния живот на ЕС, без значение гражданин на коя от страните-членки е и в коя пребивава постоянно. Съюзът си поставя за цел: "да задълбочава защитата на правата и интересите на гражданите на своите държави членки чрез въвеждане на гражданство на Съюза" - чл. 2 от ДЕС. Докато в рамките на националната държава понятието "гражданин" се развива около политическите права на личността, то в общостното право това понятие възниква около икономическото право на свободно движение. Но политическото измерение на европейското гражданство се развива с правото на участие в общински избори в държавата по пребиваване, правото на участие в изборите за Европейски парламент, правото на дипломатическа и консулска защита, правото на европейския гражданин да ползва собствения си език и др.
Ясно е, че Европа постигна своето обединение, тръгвайки от икономическата интеграция, но също така са известни и думите на Жан Моне, един от бащите на Европейските общности, четвърт век след началото на европейската интеграция, че ако този процес трябваше да започне отново, то той би го започнал с културата. Думите на Ж. Моне трябва да се тълкуват в светлината на това колко важен е междукултурният диалог за успешната интеграция и че взаимодействието между европейските култури е силен фактор за обединение.
Европейската културна идентичност е резултат от всички тези процеси. Тя трябва да се възприема едновременно и като наследство, което трябва да съхраним и обгрижваме и като проект, за чиято реализация трябва да работим.
II. Ролята на България и нейните възможности
Ролята на България не може да бъде друга освен да обогати и да развива европейската културна идентичност. България допринася за културното многообразие чрез изключително богатата си история, кирилицата и културните си достижения във всички изкуства. Нашата страна притежава голямо културно богатство. Освен да го съхрани успешно, тя трябва да запознае европейската общественост с красотата му. Само така България ще заеме своето достойно място в Европейското семейство.
Инициативи като "Международната година за сближаване на културите" под егидата на ЮНЕСКО, "Алианс на цивилизациите" на ООН и др. имат за цел да покажат колко е важен междукултурният диалог, както в европейски план, така и в световен. Подобни инициативи трябва да продължават да намират реализация в България, за да се изгражда мисленето на обществото за принадлежност към европейската културна идентичност, толерантност и интерес към различието.
Като страна членка на Европейския съюз България играе ключова роля в диалога със съседните страни на съюза и максимално се ангажира в поддържането на стабилността на региона и неговото развитие. Стратегическото географско разположение на България, което представлява кръстопът между Запада и Изтока, трябва да послужи като мост между различните култури, като допирна тяхна точка, а не като граница.
III. Като заключение
Културата, под формата на различните изкуства, е универсален език, на който Европа се учи да говори и този "универсален език" ни обединява. С тази метафора искам да каза, че Старият континент винаги е представлявал едно цяло като културна общост. И ако някой се съмнява в това или в съществуването на европейската културна идентичност, може лесно да разсее тези съмнения с едно посещение в музей или библиотека.
Старият свят се освободи от безумието и разшири кръгозора си отвъд националната държава. Така Хенри Кисинджър характеризира концепциите за западно единство в своята книга "Дипломацията". България вече е част от това единство. Сега българското общество трябва да се научи да мисли през призмата на Европейския съюз и това ще стане най-лесно чрез насърчаване на културното многообразие и културен обмен.
Библиография
1. Кларк, К. "Цивилизацията", С., Български художник, 1977
2. Попова, Ж. "Право на Европейския съюз", С., Сиела, 2009
3. Кисинджър, Х. "Дипломацията", С., Труд, 1997
4. Кабакчиева, П. "Национална идентичност и европейско гражданство", С., Институт отворено общество, 2009
5. www.europe.bg
